Не разбирах тактиката им. Тези типове бяха подбрани от всички възможни спецчасти, а действаха като Тях.
Кат се приземи пред Мърл.
В мрежата нещо просветна сред мрака на Демиург. Езичника бе с друидския си аватар, свел глава, прегърбен, докато се мъчеше да върви през Демиург. Сияние се носеше от него, идваше отвътре: бяло и стоманеносиво. Сякаш го обгръщаше целия. После той изправи гръб, макар черната виелица да развяваше бясно косата и дрехите му. Езичника се превърна в нещо друго — в свръхестествен ужас. Очите му станаха на светкавици, устата и вътрешностите му грейнаха през кожата и дрехите.
— Кат? — пророни Мърл.
Звучеше като малко момче. Уф, мама му стара.
Опитах се да не си мисля „Казах ти“, когато Кат го прониза с ръцете си и с два от предните си крака през раменете и бедрата. Остриетата й го движеха като марионетка, докато той крещеше.
Две гранати тупнаха глухо, изстреляни от нечий гранатомет. В торса на Кат се появиха две големи дупки, а после той експлодира. Предната част от хибрида залитна напред. Черепът му експлодира, разкъсан от дълъг откос. Сигурен бях, че няколко от изстрелите са улучили и Мърл. Останките на Кат се свлякоха на пода. Беше мъртва. Отново. За жалост Мърл още бе прикован към земята.
— Идвам, скъпи — каза Мадж през канала, влачейки се към него.
Приличаше на решето. Дулото на автомата му още димеше.
В мрежата сиянието около Езичника се засилваше. За миг то изличи целия прозорец, като проблясъците от атомните взривове, които бях гледал във визфилмите за Конфликта. После отново започнах да виждам какво става. В Езичника, а после навън от него, се изливаха бели мълнии и поразяваха всичко наоколо му. Корабът трепереше под краката ми. Нещо се надигаше от Езичника, като привидение от синкава енергия. Съвсем смътно разпознах Посланик, както го бях видял в самото начало, на борда на Забраненото удоволствие, пазен от ужасената Мораг. Сега бе ред на Демиург да крещи, докато бялото пожарище и синкавите мълнии го прокуждаха от собствената му изолирана система.
Корабът се разтресе и се разклати рязко. Всички хибриди, опитващи се да израснат от стената, се замятаха безсилно, разпищяха се нечовешки. Кошерът в пода се пропука и засвятка. Тялото на Езичника се сгърчи толкова силно, че се отлепи от земята, а после избухна в пламъци.
Писъците спряха и създанията в стените изпопадаха безжизнени. Всичко притихна. Беше някаква глътка въздух, но оставаха Черните ескадрони, Сивата дама и Ролистън, вероятно доста ядосан. И сигурно му беше писнало да си играе с нас.
Мораг се свести и се надигна. Погледна към овъгления труп на Езичника, после към моето покрито с кръв и изгаряния тяло.
Мърл се опитваше да излази изпод трупа на сестра си.
— Мърл, не се правя на интересен, но ако можеш да държиш оръжие, дали би помогнал? — попитах го.
Той само измърмори нещо под нос и изкрещя, докато вадеше остриетата от себе си. Взе си пушката и се подготви. Кървеше обилно. Всички кървяхме обилно.
Сражението между флотилиите почти беше приключило. От наша страна се държаха само зле повреденият „Тъндърчайлд“ и още няколко кораба. Отломки се носеха навсякъде.
В мрежата битката вървеше по-добре — нашата армия бе обградила малкото останали ангели. Не знаеха, че избиват деца. Над тях небето бе бурно огнено море, а четирите слънца още изливаха черни пламъци върху обсидиановата равнина.
— Харесвате ли серафимите ми? Родени са в мрежата и мислят, че тя е истинският свят. Наистина вярват, че са моите ангели на ужаса.
Нямах представа откъде се беше взел. Просто се появи в стаята. Мисля, че му се щеше да продължи духовития си злодейски монолог. Да върви на майната си. Знаехме, че няма смисъл, но стреляхме. Много. Беше като катарзис.
Рану залитна от входа, който пазеше. Извика. От слепоочието му се вдигаше червеникава пара, а той се олюля и стреля, дълго и нетипично недисциплинирано с една ръка. Още залиташе, когато използва и гранатомета си. В коридора се чу експлозия. После пък в краката на Рану падна граната и се взриви. Беше зашеметяваща, но достатъчно силна да го хвърли във въздуха. Сивата дама скочи през експлозията.