— Аз в извънземен разум? Мадж повече става за тая работа.
— Не искам Мадж със себе си.
Звучеше малко обидено.
— Просто… — Замъчих се с думите в главата си, за да се опитам да кажа, каквото ми е наум. — Най-много от всичко съм искал да не гладувам, да не ме боли и да не ме е страх, да не съм уморен постоянно. Не мисля, че е много: да преживявам, без да трепя хора или да се мъчат те да ме утрепят. Когато се уволни, баща ми успя, преди някаква червива с пари гад да го гръмне, само защото можеше. А после хубава книга, малко Майлс Дейвис за фон и да си сръбна едно. — Мораг ме гледаше съсредоточено, но и се усмихваше. — Сега ми предлагаш да яхнем съзнанието на извънземна раса, която изтребвам, откакто минах пубертета, за да не ни изтребят те. Нямам мисловен модел за такова нещо.
— Боиш ли се? — попита тя.
Трябваше да се запитам същото наум. Би трябвало да се боя, наистина.
— Не — отвърнах накрая.
— А не се ли прави така?
— Кое?
— Мирът. Опитваш се да разбереш другия.
Беше много наивна приказка. Напомни ми за годините разлика във възрастта ни. Обикновено не се запитвах много за това, за да не вземат да ми загорчат отговорите.
— Не мисля. Мисля, че влиятелните от двете страни се споразумяват. Твоето е по-добро, но и по-трудно след такава война. Всички сме свикнали да мислим за другия като за по-малко от човек.
— Моето щеше да е най-добро, ако го бяхме направили преди войната.
— Значи само ще ги помолиш и ще те пуснат? — смених темата.
— Няма да съм първата.
Тя ми се ухили дяволито, сянка от детство, което никога не бе имала.
— Как така?
Изражението й се промени.
— Свикна ли вече? С това, което ти причиниха?
Още един заплетен въпрос. Погалих я по косата и се вгледах в очите й, съвършена имитация на истинските. Но сега можеше да ме вижда само през машина, както я виждах и аз. Така отдавна бях с изкуствени очи, че не помнех какво са истинските.
— Когато отначало те модифицират, е страхотно. Новите ти способности те превъзбуждат. По-силен си, много по-бърз, виждаш и чуваш надалеч и така нататък. Но ужасно много от тялото ми са изкуствени чаркове! — Прокара пръсти по набраздената кожа на гърдите ми. Усетих го. И тя несъмнено усещаше бронята под нея. — Започва да ти се струва, че нещо ти липсва, като крайник, изкривен под погрешен ъгъл. Знаеш, че нещо не е наред, но не знаеш какво е. Хора са ми казвали, „все едно сам витая из себе си като дух“. Такива неща говори човек, преди да психяса. — Зашарих с пръсти по куплунгите на шията й. — Просто много искам да запазя каквото ми е останало, ама наистина много го искам.
Покри куплунгите с косата си.
— Как се чувстваш сега?
— Много ми е хубаво — отвърнах, без да се замислям, и собственият ми отговор ме сепна.
— Всички си мислеха, че ще откачиш.
— Ами то аз откачих, нали?
— Не чак толкова, колкото очаквахме. Мадж каза, че или ще се хвърлиш през мембраната — това беше пълна глупост, недолюбвах вакуума, — или че ще оставиш да те изяде тоалетното създание.
Потрепери, май не харесваше тоалетното създание.
— Е, ами, никой от вас не е извънземен.
— Каза ми, че аз съм.
— Колко пъти да ти се извинявам? Разбери, видях какво се случи с Кром. — Не го наричай Грегър. — Не искам да съм като Ролистън.
— Не искаш да крачиш през огъня на релсотрони?
Позамислих се.
— Зависи какво ще ми струва.
Зачудих се дали имам някакви невероятни способности. Май нямаше как да знам, освен ако не ми се случеше нещо много, много лошо. Или това, или да започна да се самоосакатявам.
— Чувстваш ли се човек? — попита ме тя.
Не се сдържах и прихнах.
— Какво?
— Странното е, че сега се чувствам повече човек, отколкото от години насам.
— Значи ще го приемеш? И, такова…
— Какво?
— И няма да си дразнещ чекиджия?