Посланик го нямаше. Джейкъб го нямаше. И двамата ми любими — мъртви. Исках да изтръгна стъклените си очи, за да мога отново да плача. Джейкъб рухна пред Ролистън, този екот, това разглезено дете, причинило цялото това безумство.
Джоузефин Бран отстъпи от баща си, гледаше ту него, ту трупа на Джейкъб. Горката жена. Колко отдавна си обичала Джейкъб? Още докато сте служили на Сириус? Разбира се, не си могла да кажеш нищо: била си Сивата дама. А сянката на баща ти те е изличавала. Бран се свлече на пода с омекнали колене. Емоцията по лицето й изглеждаше чужда. Ролистън се обърна към нея, намръщен.
Мърл седеше и наблюдаваше. Беше овладял болката, но с изпотрошени ръце и надупчени крака не можеше да направи нищо. Мадж ридаеше. Не биваше да разбере за… другото. Посвоему обичаше Джейкъб колкото мен. Не се интересуваше от него по онзи начин, но бяха много, много близки. Рану беше съкрушен и ужасѐн поравно, и с право. Знаеше, че Ролистън изпълнява заканите си.
Джейкъб, глупако. Толкова грешки. Слаб човек, правеше и говореше много глупави, оскърбителни неща. Опитваше се да прави най-доброто за останалите, обаче без да си даде труда първо да ги пита. Но ме подкрепи, тъй че сама да си помогна, и никога, никога не спираше да се бори. Опитваше се да е добър приятел на всички, да е най-добрият мъж, който би могъл да бъде. И това беше достатъчно. Откакто сестра ми умря, той бе единственият човек, когото го беше грижа за мен.
Само че всичко бе лъжа. Джейкъб бе мъртъв.
Трябваше да се овладея.
— Ролистън — чух се да изричам.
Гласът ми не биваше да трепери. Той се обърна към мен.
— Ти няма да извадиш такъв късмет. С вас, останалите, ще се позабавя — каза.
В някакъв момент заплахите стават излишни. Не беше първият мъж, който си мислеше, че има власт над мен.
Изпратих пакета данни с мисъл. Из всички флотилии на Ролистън, току-що отървани от Демиург, усмихнатото лице на Мадж се показа по вътрешни дисплеи и монитори. Възможно най-сбито и прямо Мадж им обясни какво се случва. Какво е било сторено с тях. Думите му бяха подкрепени от чудовищата, в които се бяха превърнали „Буш“ и фрегатите на Черните ескадрони.
— Изгуби — казах на Ролистън.
За миг, само за миг той ми се стори неуверен, но после отново доби предишния си вид. Арогантността, най-вече неговата, бе крайъгълен камък на плана ни. Но тя бе маска.
— И защо смяташ така? Вече преобразявам Земята. Контролирам мрежата.
Поклатих глава.
— Погледни натам.
Езичника ходеше по равнината от стъкло, почукваше по повърхността й. Край него играеха мълнии. Всеки и всичко, което го доближеше, се превръщаше в пепел във виртуалния въздух. Отвътре сияеше в синьо и бяло. Беше като фар под горящо червено море. Не биваше да показвам реакция, когато Татко Неон доближи това, което мислеше за един от най-добрите си приятели, и престана да съществува. Със странно задоволство видях как мълниите унищожиха Нуада, защото боговете също трябваше да знаят, да научат урока си. Сега Езичника беше Бог, а Бог беше ядосан. Ангелите и останалите му сториха път. Изглеждаше величествен. Трябваше аз да умра така. Щеше да е добра смърт, но въпреки думите на Джейкъб ми се искаше да живея — само че цяла, а той откъсна част от мен, без дори да пита. Не, не Джейкъб го бе сторил.
— Е, и? — попита Ролистън. — Не може да се мери с Демиург.
Стори ми се, че долавям в гласа му напрежение.
Сивата дама отново бе на крака. Сякаш се бе възстановила от шока и се придвижи към баща си.
— Там е работата, нали? Не е един Демиург, а четирима. Всеки Демиург във всяка система се е развил отделно. За какво си ги програмирал?
В равнината Езичника — Бог застана пред четирите слънца и вдигна високо жезъла си. Мълнията се вряза в него. Демиурзите закрещяха, но Езичника — Бог просто им привличаше вниманието.
Ролистън най-после разбра. Ръката му се превърна в оръжие и той с яростен рев стреля към Езичника, чийто овъглен труп изчезна в плазмения заряд. Подът на кораба се разтресе и се размърда, когато плазмата разтопи биомеханичната плът. Усетих жегата и се извърнах по-далеч от нея.
— Нищо не постигаш, Ролистън. Твърде далеч от властта ти е.
Езичника — Бог стоеше пред черните слънца. После обаче го видях уплашен. Сигурна бях, че боговете не се паникьосват. От всяко от слънцата се протегнаха черни пипала. Усукаха се около него, обгърнаха го и го разкъсаха. Дори не трепнах. Пипалата се прибраха обратно.