Ролистън се обърна към нас, усмихнат, отново уверен.
— Направих ги по свой образ и подобие — отвърна той.
Несъмнено смяташе, че звучи зловещо.
— Уплашени ли? — попитах.
Той присви очи. Щеше да ни убие — или нещо по-лошо. По-добре да го ядосам достатъчно, за да приключи с нас бързо.
— Научил си ги да мразят изцяло всичко и всички, а после си им дал богоподобна сила. В онзи момент, когато Демиурзите ги докоснаха, Езичника и Бог се превърнаха във вирус. Този вирус имаше едничка цел: да им напомни за това. Развили са се отделно. Вече са индивидуалности. Какво би направил, ако има повече от един „ти“, който се съревновава за власт с останалите? — попитах.
Между черните слънца започнаха да се стрелкат мълнии. Демиурзите се нападаха взаимно. Ролистън се втренчи немигащо напред. Омразата изпепеляваше омраза — взаимно, неизбежно унищожение.
— Вече си съвсем сам — рекох му.
Но той навярно винаги е бил.
Чертите му отново се разкривиха, когато яростта се разля от плътта му. Хубаво. Не искам отново да живея като играчка на някакъв садист. Надявах се хакерите да са прави, че има друг свят, и ми се ще Джейкъб и Посланик да са там, за да можем тримата да живеем свободни от омраза, болка и лудост. Може би просто си мечтаех. Затворих очи. Да се приключва.
— Какво…?
Гласът на Ролистън прозвуча по детински объркан, стъписан. Отворих очи. Камата на Джейкъб, която Ролистън му бе отнел и бе захвърлил, стърчеше от гърдите му, където би трябвало да е сърцето. Ролистън беше зяпнал Бран. Бран го гледаше, немигащо, без капчица емоция. Ролистън се свлече. Кром Дху, Черния Кром, бе свършил работата си, бе унищожил бионанитите, които вече съставляваха Ролистън почти изцяло.
Черните слънца ги нямаше. Всеки един компютър, свързан с мрежата, угасна. Корабите застинаха в Космоса. Гравитацията и животоподдържащите системи спряха. Всеки киборг, включително аз, ослепя. Тези, които се нуждаеха от системите си, за да живеят, започнаха да умират. Отчаяно се опитвах да рестартирам. Ново начало: последният трик на Езичника — Бог. Запитах се колко ли души сме избили.
Мрежата се рестартира от само себе си. Равнината я нямаше, както и морето от пламъци. Езичника — Бог го нямаше беше ни спасил всички.
Сивата дама се изправяше на крака. Тук гравитацията работеше. Не бяхме в машина — това беше вече живо същество и функционираше различно. Аз останах седнала. Чувствах се като огромна синина, цялата покрита с порязвания, счупвания и обгаряния. Носът ми беше счупен, ребрата — всичките спукани, ако не и по-лошо наранени. Макфарлин нямаше да ме иска в този вид. Мадж и Рану се обърнаха към мен.
Оставаше проблемът със Сивата дама и Черните ескадрони, разбира се. Колкото и да ми се щеше да пребия дребната кучка, знаех, че нямаме шанс, дори само срещу нея. Исках някак да я убия с мисъл. Имаше как, ако се намирах в мрежата, а тя — до някоя автоматизирана оръжейна система. Можеха да й се случат и други злополуки. Ще караш мъжа ми да мисли, че съм мъртва, и ще преспиваш с него, а?
— Сега какво? — попитах я.
Убиването с мисъл не ми се получаваше.
Тя се взираше в тялото на Ролистън. Не бях сигурна какво съм очаквала — спазми, мутации, нещо шумно и грозно, — но той просто се беше килнал на една страна. Трупът му изглеждаше изненадан, отворил широко очи. Джоузефин ме погледна, сякаш не бе очаквала да кажа каквото и да било.
— Наредих на Черните ескадрони да спрат. Казах им, че Ролистън е мъртъв. Няма да нападаме, освен ако не ни нападнат. Мисля, че трябва да си вървите.
— Ще приберем мъртвите си. Ще трябва да повикаме совалка — казах.
Тя хвърли поглед на чудовището, в което се бе превърнала Кат, и кимна.
Изправих се и докуцуках до нея. Тя не ми обърна внимание, просто бе свела глава към баща си.
— Защо? — попитах.
— Защото беше забравил що е страх — отвърна тя.
Грешеше. Ролистън познаваше само страха и нищо друго.
— Не питах това.
Тя ме погледна в очите. Бяха ми казвали, че никога не го правела. Нейните бяха сиви. Не беше толкова грозна, колкото си я бях представяла. Сетих се за Дънди, когато орбиталното оръжие улучи нефтените платформи. Още тогава можеше да ни избие. Навярно е имала много възможности да го направи и всеки път се е въздържала.