— Не знам. От всички той беше най-много… човек.
Улових погледа й. Тя не отмести очи. Кимнах и се извърнах.
Мадж беше успял да долази до Мърл и го беше прегърнал, опитвайки се да пази ръцете му. Отидох и на свой ред прегърнах Мадж силно.
— Ох! — изпъшка той, но отвърна на прегръдката.
Никога нямаше да мога да му кажа истината. Ако знаеше, че Джейкъб беше умрял в Града Бездна четири месеца по-рано, по-лесно ли щеше да му е сега, или още по-зле?
— Защо вирусът не те уби, когато те намушках? — попита Рану.
Сивата дама не го погледна, но по устните й трепна мимолетна усмивка.
— Нямам нищо от Тях в себе си.
Рану се вцепени, безмълвен.
Епилог
Шотландия
Разбрах какво се случи с Джейкъб в Града Бездна, защото бях направила контакт с Тях. През Посланик, топлия шепот в крайчеца на съзнанието ми, бях успяла да общувам с Тях. Рану, Езичника, Мадж и Джейкъб бяха разделени, под стража. За Тях това само по себе си беше странна концепция.
Не знаеха какво да правят с нас. Тяхната раса се движеше в унисон. Те бяха едно. Нямаше рамка, в която да осмислят лудостта на самоидентичността. Едва разбираха понятие като смъртта. Когато Те ми казаха, че един от нас се е повредил, определено не разбраха скръбта ми. Или поне така си мислех, докато Посланик не запя. Беше прекрасно. Останалите се присъединиха.
Никое тяло не можеше да оцелее след раните, които Джейкъб бе понесъл. Химическият коктейл на Мадж го бе съхранил достатъчно, за да оцелее до Града Бездна. Но най-после бе изгубил битката с радиационното отравяне. Колко тегоби. Първо докато е расъл във Финтри, после с Тях, с главорезите от Кликата, Грегър, най-добрия му приятел — превърнат в чудовище. А накрая го беше убил жалък дребен неонацист.
Позволиха ми да видя тялото. Посланик беше успял да Им предаде някак болката ми. Мисля, че беше направил аналог с Тяхната болка, когато Кликата ги бе нападнала за пръв път. Щяха да го поправят. Бяха го дисектирали. Знаеха, че металните и пластмасовите части като цяло работеха, и ги бяха разглобили и съхранили. Толкова много машина, толкова малко плът. Бяха проникнали дълбоко в останалото, бяха вкусили мъртвата му плът, бяха взели проби, бяха разбрали как работи, за да я копират и да я накарат да расте около изкуствените части.
Повърнах, изпаднах в истерия. Мисля, че няколко дни не бях на себе си, но все така ни държаха разделени, тъй че останалите не разбраха.
Исках да им кажа. Наистина. Исках да Ги помоля да унищожат копието, но не можех. Бях го оправдала пред себе си — щеше да ни потрябва, ако наистина искахме да спрем Ролистън. В крайна сметка може би беше блянът на самотно момиче, изгубило гаджето си. Себична малка курва.
Бях почти сигурна, че Езичника подозира. Мадж също навярно е знаел на някакво дълбоко ниво. Рану не би предположил. При всичките лъжи и несигурности във войнишкия им свят подобни хора си вярват взаимно безрезервно — нямат избор.
Мисля, че самият Джейкъб беше започнал да подозира след Цитаделата.
Съжалявам, Джейкъб. Не го заслужаваше.
Милиони бяха загинали в бомбардировката, още десетки хиляди — в сражението между корабите и когато мрежата се беше изключила.
Части от Африка, Европа и Америките бяха улучени от шушулките с Кром Круах, който беше започнал да видоизменя терена в нещо, близо до Тях, но не толкова ужасяващо, лишено от кошмарната воля на Ролистън. Хората се опитваха да овладеят разпространението му.
Мрежата бе свободна от Демиург и от Бог. Както беше преди. Сякаш всичките ни старания да пуснем истината наяве бяха безсмислени. Носеха се непотвърдени слухове, че хора виждали духа на Езичника в мрежата. Малцина се натъквали и на боговете, но и този слух оставаше непотвърден. Това беше добре — едва ли бяха доволни, след това, което направих. Но не можех да си позволя страхът да ми попречи да влизам в мрежата.
Един ужасѐн пилот на щурмова совалка ни беше взел от „Буш“. Бран беше наредила на гротеските да ни помогнат да отнесем мъртвите. Да отрежем Кат от биомеханичното паешко тяло беше кошмарно преживяване. Наложи се Рану да помогне на Мърл да излезе от залата, докато го правим.
Разбира се, нямахме достъп до преговорите и нямахме представа какво беше казала Сивата дама на Ахтар и останалите водачи, но тя и Черните ескадрони получиха разрешение да вземат „Буш“ и оцелелите фрегати и да си тръгнат, стига никога да не се връщат и никога да не осъществяват контакт с човечеството отново. Звучеше рисковано, но бях сигурна, че Бран ще удържи на думата си. Световните лидери несъмнено щяха с облекчение да обърнат гръб на този проблем. Странно беше да мисля за самотната жена, повела флотилия от продали човечността си чудовища.