Пак се разсмях, а тя пак се усмихна. Прекратихме разговора и просто се порадвахме на компанията си. Гледахме трудолюбивите извънземни, опитвахме се да не слушаме позивите на Мадж. Пълна романтика.
— А какво ще правят Те? — попитах.
Данните ни за Кром бяха в най-добрия случай откъслечни, но Кликата навярно можеше да произведе още. Ако искаха, можеха и да Ги унищожат, и да ги контролират.
— Заминават си — рече Мораг. Звучеше изключително тъжна. Все едно й се плачеше. — Ние сме твърде разнопосочни, опасни… пълни с омраза, с двуличие, с алчност, с насилие. — Вече звучеше ядосана. — Въпреки че си имаме достатъчно от всичко, за да сме добре.
Как можеше дори да си представи това, отраснала във Финтри и по платформите, където човек трябваше да си отвоюва нужното му да преживее? Все така не я пусках от прегръдката си. Беше наивна, но не можех да виня мисленето й. Хората — може би не, но човечеството наистина имаше достатъчно. Нямаше какво да й отвърна.
— Всички Те си заминават, наведнъж. Колкото могат по-далеч, а ако ни видят в бъдещето — доколкото имаме бъдеще, — ще продължат нататък, защото не могат да ни имат доверие. Това им казах да направят.
Не мисля, че разбираше пълното значение на думите си. Осемнайсетгодишно момиче, което средностатистическите работяги биха нарекли утайка на обществото — макар че утайката се множеше от ден на ден, — съветваше цяла извънземна раса относно външната им политика.
— И Те ще го направят? — попитах.
Тя кимна.
— Ние губим.
Беше права. Тази раса бе еволюирала от пеещи космически коралови рифове до еквивалент на човечеството само за няколкото десетилетия, след като Кликата им бе предоставила стимул. Ако бяхме осъществили някакъв мирен диалог с тях, умът ми не го побираше какъв напредък бихме постигнали в биотехнологиите. Също така Ги бях чувал как пеят.
Мораг се изправи и улови ръката ми, вдигна ме на крака. Позволих й да ме поведе.
— Гледай сега — рече тя.
Минахме по къс коридор и стигнахме до още една мембрана, а оттатък нея тунелът продължаваше. Първо ме побутна натам, а после се пресегна и ръката й мина през мембраната.
— Мораг! — изкрещях аз.
Само че на ръката й нищо й нямаше. Тя пристъпи в друга част от астероида. Изпод краката й прорасна мекият мъх, върху който вървяхме и от нашата страна. Мораг ме дръпна със себе си. Усетих рязък повей, бе по-студено, отколкото бяхме свикнали, но се стопляше. Нататък по коридора мъхът продължаваше да расте.
Стигнахме до нещо, което бих могъл да опиша само като пещера, правена специално за нас. Нямаше онзи еднообразен, ако и често красив вид на Техните творения. Като че някой човек се бе трудил в тази извънземна градина, сякаш излязла от готическа приказка.
— Ти ли си го направила?
— Не, Те, но аз ги помолих.
— С връзки всичко се постига — измърморих под нос.
Тя не ми обърна внимание. Вместо това се излегна на мъха и ме придърпа към себе си.
Сякаш получавах възнаграждението си. Не това, че Мораг ми се отдаде, колкото че и двамата бяхме там, заедно, живи. Сякаш получавахме отплата за всичкия си труд, задето така се бяхме постарали да свършим нещата както трябва. Не знам дали бяхме успели, но и намеренията ни трябваше да се броят за нещо.
Щеше ми се Балор, Бък, Викария и Гиби също да бяха получили заслуженото си.
Зачудих се дали не бях започнал да тъгувам по дома. Мораг ме отведе другаде.
— Значи наистина няма да дойдеш, така ли?
Седеше в леглото, загърнала се беше с чаршафа, а аз, на прозореца, се взирах към покривите на… където и да бяхме. Маранята почти разхубавяваше всичко. Обърнах се към нея.
— Мораг, знам че ти се струва бягане по тъча, но колкото и откачени да бяха последните три месеца, не си ме познавала през предишните дванайсет години. Пълзенето през калта, раните, гладът, безсънието, кофти дрогите, през цялото време те е страх, край теб измират толкова хора, че ти се отщява да ги опознаеш. Писна ми, а и каквото щеш си мисли, но не ми стиска да изтребвам човеци.
— Но Тях може?
Не го каза осъдително, просто попита.