— Да, много по-лесно е, а и Те се опитваха да убият мен. Виж, не знам дали аз съм аз или извънземното… — Тя понечи да ме прекъсне. — Не, почакай. Трябва да съм мъртъв, със или без всичкия късмет, който ми се е падал в битка.
Всъщност, като се замислех, нищо от това не беше късмет — всеки път си го бях спечелил с кръв и болка.
— Радиацията трябваше да ме е убила вече. Получих втора възможност в един, надявам се, променен свят. Би било глупаво прахосничество просто да го отхвърля.
Известно време тя се взираше в мен внимателно. Не можех да преценя изражението й. После се усмихна.
— Според мен си се превърнал в извънземно.
Обърках се.
— Мислех, че…
— Звучи ми, сякаш започва да ти пука за себе си.
Може би бе права, но не ми се умуваше върху това.
— Май че подценяваш какъв страхливец съм бил винаги.
Не можах да я погледна в очите, докато го казвах. Не знам защо.
Тя пусна чаршафа, стана от леглото, дойде при мен и ме прегърна. Усещах колко се е променило тялото й. Колко бе закалена. Спомних си, че някога я мислех за чуплива като порцелан. Целуна ме — смело решение, като се има предвид какво бях пил.
— Не мисля, че си страхливец. Не мисля и че бягаш по тъча. Просто ми се щеше, знаеш… — Сега пък тя не можеше да ме погледне. Отпусна глава на гърдите ми.
— Да бях край теб? — Тя кимна и косата й ме погъделичка. — Виж, ако го взимаш толкова навътре, ако мислиш, че може да сме заедно, без постоянно да си крещим, да се опитваме да се убием или да свършим някоя глупост, тогава ще се навъртам. Просто не искам да имам нищо общо с оня чеп Шаркрофт. А и винаги съм искал да съм каубой.
Тя доби озадачен вид.
— Каубой ли? В смисъл, хибрид, получовек, полукрава?
Засмях се.
— Не точно.
Тя отново се затъжи. Попитах я:
— Какво?
— Просто… ако си тук, няма да си с мен…
Не разбирах. Но бавно ме осени за какво говореше.
— Мораг, в Космоса ли отиваш?
Нежността у мен се смени с леденостуден страх.
— Трябва да спрем да говорим.
— Мораг! — Сграбчих я, а металната и истинската ми ръка я стиснаха за жилавите предмишници. — Кажи ми, че няма да ходиш в колониите.
Тя се втренчи в черните ми очи-лещи.
— Пусни ме. Веднага — рече хладно. — Не изтрая дълго, преди пак да започнеш, нали?
Пуснах я.
— Мораг, това е…
— Твърде опасно? Пак ли? Опасно ще е, ако продължиш да говориш.
— Щях да кажа „смъртна присъда“.
— Спри.
— Права си. Няма нужда да се застоявам, защото онова извратено, зло немъртво копеле ще те прати на смърт заради шибаните си догадки.
— Ако не го изпревариш ти, с плювалника си.
Тя грабна дрехите си и изфуча навън покрай изненадания Рану. Не знам дали го бях виждал изненадан преди. Не знам и защо сега беше — с Мораг постоянно се дърлехме.
Бях гол, затова реших да се върна в леглото и да се завия. Потърсих останало гниещо уиски. Рану застана край леглото, сякаш му бе неловко.
— Седни, Рану.
Най-после бях намерил бутилка с малко текила в нея. Отпих и му я подадох. Изгледа ме огорчен.
— Махмурлук? — попитах.
— Или това, или с нещо съм наскърбил боговете.
— Добре ги изпратихме — рекох, най-вече защото не знаех какво да кажа. Бяхме само трима бивши военни, един хакер и един журналист и се бяхме натряскали в някаква дупка. Струваше ми се, че заслужават паради и тържества като по историческите визфилми, като по книгите. Рану все пак кимна, по-скоро за да ми угоди.
— Заминаваш ли?
— Излиза, че няма за какво да остана — отвърнах. Макар че нямах представа какво следва. — Ти у дома ли се прибираш?
— Още не.
— Имаш семейство, деца.
— Затова трябва да замина.
Долових решителността в гласа му.
— Някога правил ли си нещо толкова тъпо?
Той беше член на полка, тъй че ще да е вършил много глупости по заповед. И с нас бе свършил доста глупости.
— Не съвсем — отвърна ми.
— Това е смъртна присъда. Не са Те, а хора с почти всезнаеща система за наблюдение, разбират от стратегия, тактика и всичките ни трикове, познават обучението ти и притежават по-съвършени физически, а навярно и технологични ресурси. Не е това начинът да водим тази война.
— Най-вече ни трябва информация.
Не можех да го отрека.