— Но останалите не са глупави. Не можа ли да им кажеш същото?
— Не.
— Защо?
— По-забавно ми е всички да те мразят. — Изгледах го отровно. — А и не ми хареса изражението в очите им.
— Мадж, никой от тях няма истински очи.
Той само ми се усмихна и отново дръпна от цигарата си.
— Добре тогава, какво ще правиш? — попитах, когато отново пих от ферментиралата отврат.
— Да ти дам малко лайм и сол? Не?… Ами, вече сме шибани знаменитости.
Не бях сигурен. За щастие, по онова време умирах от радиационно отравяне, тъй че сега, вече здрав хибрид между човек и извънземен, изглеждах различно. Въпреки това ме бяха познали на няколко пъти. Реагираха как ли не. Някои ни подкрепяха, радваха се, разбираха какво бяхме направили и защо. Мнозина си бяха враждебни, виняха ни за войната и за новопридобитата си почти пълна липса на уединение. Повечето просто се държаха на разстояние, подозрителни. Забих един юмрук на първия, който ми поиска автограф. Без да искам — беше ме доближил много бързо.
— Предложиха ми от няколко места — продължи Мадж. Основно журналистика, но и няколко в телевизията. Мисля да приема най-престижната и добре платена работа най-напред и да карам надолу, когато ме уволняват, задето съм свършил най-безумното нещо, което ми хрумне.
— Мисля, че ще ти хареса. Късмет.
— А ти?
Наблюдаваше ме съсредоточено. Несъмнено знаеше, че от този въпрос ме е страх. Не исках да пукна в някоя гадна колония, но и не знаех какво да правя. Нямах пари. Нямах психологическия капацитет да печеля от известността си. Бях виждал бивши спецове в шоубизнеса и от тях все ми идеше да се скрия някъде. А и още бях достатъчно известен, резултатите от работата ми — достатъчно пресни, за да работи известността ми и за мен, и срещу мен. Наистина ли просто щях да се върна към боевете в клетка, към далаверите, да тараша по-слабите, да се зомбирам в будките? И така да беше, трябваше да се върна в Дънди.
А защо да се връщам там? Само за една причина се сещах — мотора си.
— Не знам — рекох накрая. — Сигурно ще поостана, ще се ослушам за работа. А после? Кой знае?
— Отваряш си вратичка за нея?
— Не, защото съм гол като пушка.
Пазех си гордостта и не исках да го питам дали има още от парите, които Викария ни беше дал.
— Не го мислѝ.
Това ме ядоса. Мадж беше такъв понякога. Идваше от прилично заможно семейство, работата му носеше много повече пари, отколкото САС. Често предлагаше да плати сметката. Снизходително беше. Не ми трябваха подаяния. Добре де, трябваха ми, но си имах достойнство и шише текила. Добре де, беше неговото шише.
— Виж, Мадж, казвал съм ти…
— Спокойно. Няма да ти накърнявам крехката келтска гордост. Направих няколко инвестиции от името на всички ни — рече той със самодоволен вид.
— Какво ти дава правото…
— Добре, да го кажа другояче. Възползвах се от страданието ни.
В ъгълчето на вътрешния ми дисплей примигваше неотворен файл, от Мадж. Там разбрах за какво говори. Беше продал историята ни, включително правата за сваляне и излъчване за цензурираната версия.
— Трябваше да ни попиташ.
— Джейк, нали досега си осъзнал, че съм журналист? Не се връзвай на епизодичната ми роля като революционер идиот. Журналистиката е работата ми, другото нещо, което взимам на сериозно.
От игривия тон нямаше и следа. Помня, че когато срещнах Мадж за първи път, той ми цитира някакъв писател отпреди Първия конфликт: журналистът по професия бил чаровник и предател. Трябвало да опознае този, за когото пише, за да го разкрие пред хората после; да знае за него не всичко, но необходимото. Внезапно това ми се стори много самотно съществуване.
От друга страна, ако сумите бяха верни, той беше забогатял неимоверно.
— И мърчандайзинг ли? — попитах недоумяващо.
Мадж се разсмя.
— Ще се влюбиш, човече. Даже са направили от ония сладки аниматронни кукли. Твоята има реалистични рани от радиационната болест, така че имаш права за прилика. Имай предвид обаче, че ако, без да искаме, сме започнали войната, която ще унищожи света, или ако Кликата победи, може и да не продадем много. И май теб са те направили най-грозен. Балор, Грегър и Мораг имаха много добри тестови резултати, както и аз, разбира се. Сега най-хубавото: правим пари и от куклите на лошите.
— Ролистън и Джоузефин? — попитах невярващо. Мадж се хилеше. — Ще те кастрират и ще те натикат в буре с месоядни насекоми, когато те спипат.