Сипехме огън и жупел навред край себе си, но ситуацията бавно се превръщаше в последен отчаян отпор. Насочих автоматичния си прицел към един от уокърите им и отправих натам и двете леки бронебойни ракети от двете страни на раницата си. Двете ла-лата се извиха във въздуха. Превключих на следващата цел и от картечницата ми изригна поредният откос.
Нещо се удари в гърба ми. Нямаше нужда да се обръщам — знаех, че е Бибс, Биби Стърлинг, другият ни човек с релсотрон. Беше здрава луда глава от иначе благоприлично корпоративно семейство от средната класа. И тя, като Мадж, можеше и да не е тук.
Бибс стреляше упорито. От патрондаша й свръхзвуково свистяха мощни всепробивни заряди с титанови ядра, които електромагнитната намотка в дулото на мощното оръжие засилваше с немислима скорост към целите. Улучеха ли някой Берсерк, все едно ядосано хлапе късаше парче хартия, само че много, много бързо.
— Няма такава гадост! — викаше тя, някак ненужно, стори ми се.
— Звучиш изненадана! — провикнах се в отговор. Звуковите ми филтри се измъчваха с бумтежа на релсотрона. — Презареждам! Ах, мамицата му!
Вътрешният ми дисплей угасна, когато лъчът черна светлина ме улучи под шлема, изпари кожата ми и отчасти стопи подкожната ми броня. Едно кокалено острие пък ме уцели в крака, точно под бронираната наколенка. Инерционната броня не се втвърди достатъчно бързо и зарядът проби и подкожната плоча. Видях кръвта си, отново.
Бибс се приближи към мен и ме покри, докато извадя изразходената касетка и натикам нова с още двеста вакуумно заредени безгилзови, деветмилиметрови бронебойни хидростатични заряда.
Поднових стрелбата.
Сега Шаз беше до мен. Свръхнагорещеният въздух експлодираше току пред лицето ми с всеки изстрел от лазерната му карабина.
— Презареждам! — провикна се и извади батерията.
Пренастроих диапазона на стрелба, за да компенсирам. Той вкара поредната батерия зад дръжката и поде всичко наново.
Дейвид „Брауни“ Браунсорд, най-тихият скаузър1 на света и наш медик, прикриваше Ашли Броудин, кораво плешиво бръми2 с гола глава и наш боен инженер, докато тя тичаше към най-близкото подобие на прикритие. След това му върна услугата. Сякаш газеха направо през труповете. Още Берсерки търчаха към нас.
Докато самият аз тичах, наблюдавах Брауни, който вдигна собствената си картечница, а прицелът му намери мишена. И двете му ла-лата изрисуваха спирала и влетяха в една от бронираните Им машини, експлодираха и я повредиха необратимо. Иззад нея обаче се стичаха още и още Берсерки.
Мадж стигна до мен, подхлъзна се, но не падна. Двамата с Грегър стреляха на прибежки, играеха на същата гоненица като Аш и Брауни.
— Знаеш ли кое ще ни дойде ама най-добре? — попита Мадж.
Реших, че въпросът е реторичен. Беше застанал на коляно и стреляше бясно ту отляво на Грегър, ту отдясно, а той почти плуваше през трупове, за да стигне до нас.
— Гледай къде гърмиш, Мадж — субвокализира отново Грегър.
— Щеше да е ама най-добре да имах две ла-лата. Като вас, а? Дали нямаше да ни дойдат добре?!
— Има си време и място, Мадж! — извиках и изстрелях последната си граната. Молех се да е фрагментираща. Беше. Размазах два Берсерка, но уокърът дори не усети гранатата, докато се готвеше да ни помете всички вкупом.
Мадж беше прав, но решението не бе в моите ръце. Командването и бездруго ни беше бясно, задето сме пуснали цивилче край себе си. Не смятаха да го насърчават, като му дават тежко въоръжение.
Последен пристигна Доркас. Устатият снайперист, обмен с австралийските САС, стигна до мен, приплъзвайки се на бедро, и бутна Бибс. Още повече ни умили, като ни заля с кал и гнили чревотии.
— Надявах се да остана незабележим — рече ухилен. Знаех, че си е лепнал усмивката насила. Знаех, че само адреналинът, бойните наркотици и перченето му пречеха да се насере от страх. Точно както беше и с нас.
Електромагнитният снайпер на Доркас още стоеше разглобен в калъфа на гърба му. Тук финесът нямаше място. Беше извадил карабината си „Стир“ и правеше същото като нас: търсеше най-удобната цел в полезрението си, поваляше я с няколко откоса и преминаваше на следващата. Приближеше ли се нещо твърде много, стреляше с гранатомета, за да ни даде да си поемем въздух.