Опитах се да си представя лютия им гняв, когато разберат. Колкото и да ме дразнеше мисълта за моя кукла, ако сметките излизаха, това не беше просто сума пари, а редовен доход. Някаква финансова шашма: как печеля толкова пари, ако не правя нищо?
Продължих прегледа на информацията от Мадж. Добре се беше справил. Беше изцедил максимално възможното. Всичко беше поделил поравно между нас, макар да беше свършил цялата работа. Не бяхме просто Мораг, Рану, Езичника, Мадж и аз. Беше направил попечителски фондове от имената на Бък, Гиби и Балор. Каза ми, че ще провери дали са им останали „истински“ роднини, на които да предаде фондовете. Имаше предвид, че не иска да дава нищо на всякакви смътно обвързани с тях навлеци. Ако не можеше да намери никого, щеше да раздаде парите за благотворителност, каквато те биха одобрили. Може би няколко ветерански организации, а парите на Балор — в някой фонд за спасението на акулите.
— Е? Това променя ли нещата? — попита ме Мадж.
— Определено.
— И какво ще правиш?
— Ще се пенсионирам. — В този момент нещо улови погледа ми. — Нарекъл си мемоара си „Моята борба“5?
Мадж пак се хилеше.
— Да, но само за да изгъбаркам хората. Бранниците ми дадоха идеята.
3.
Паркът
Отначало помислих, че ще е интересно да хвана маглева до Острова — че пътуването ще е интересно, имам предвид. Но въпреки невероятния инженерен подвиг, какъвто представляваше трансатлантическият тунел, в края на краищата си беше дълъг, тъмен тунел. С Мадж се напихме. Идеята за маглева беше негова — в първа класа, вместо да се метнем на по-бързия суборбитален транспорт. На косъм бяхме да ни хвърлят в ареста на влака.
В Лондон, духовния дом на Мадж, както го описа, пак излязохме да пием. Останах няколко дни. Даже се запознах с майка му. И с нея излязохме да пием. Изведнъж започнах да съобразявам защо Мадж беше такъв. Явно майка му добре се е забавлявала с наркотици, докато е била бременна с него.
Той ми показа и някои от номерата на по-заможните — как да стигам по-лесно до определени места, транспортни разрешителни, такива неща. И, което беше по-важно, провери законовия ми статут у дома. Много поразии бяхме натворили в името на, както си мислехме, общото благо. Нашите критици ни наричаха терористи. Не знам защо. Никого не се опитвахме да уплашим, тъкмо обратното.
Маршал Каария от военновъздушните сили, Кенийска орбитална команда, бил назначен от ООН да проведе обширен дебрифинг, когато се завърнем. Щяха да ни препитат и още неколцина разузнавачи с неспокойни очички. Явно маршалът ни беше неохотен фен и бе успял да изглади нещата с властите. Това беше добре — бяхме отървали арест и екзекуция, задето използвахме бетоноядни микроби на сондата Атлантида. Властите бяха решили ако не да ни простят, то да ни пренебрегват, докогато им е угодно.
Пристигнахме точно след набързо организирани избори. За ничия изненада Бог беше разкрил, че правителството ни, които и безлични партийци да бяха този път, е тълпа лайнари. Тези, които не бяха до гушите в Кликата, смучеха други мазни, едри бизнес членове за сметка на електората. Така че видяха дръвника. Макар че кой ли според хората би се справил по-добре?
Новият ни премиер бе служила на подводница, цялата бе в белези и я крепяха само кибернетичните й импланти. Служила бе в мразовитите дълбини на Проксима Кентавър Едно. Разправяха, че била колега на Балор, макар че за своя чест не го огласяваше. Беше отраснала в Ийст Енд, в бангладешкия квартал. Беше кокни до кокал и не кършеше китки за гъстите връзки на семейството й с организираната престъпност, макар че се бе дистанцирала от криминалната им дейност. Платформата й включваше общонационално управление вместо междупартийна политика и активно подкрепяше ветеранската общност. Мадж я харесваше, сравни я с някаква жена премиер отпреди Първия конфликт, само че аз никога не я бях чувал. Той ми изпрати малко книги за онова време.
Книгите. Това им беше най-хубавото на парите. Можех да си позволя истински стари книги, от хартия, с все кориците и миризмата. И можех да си позволя да свалям качествена музика, да си купувам скоч от дестилериите в парка, в планините. Странно, но не ме влечеше към сензорните кабинки.
Маглевът отваряше по-хубави гледки от Лондон към Дънди. По-голямата част от трасето му минаваше през паркови площи. Бях започнал да обръщам внимание на датата върху вътрешния си дисплей. Беше ноември. От август не се бях прибирал. Горещото лято бе отстъпило на безрадостна есен, с почти постоянен пороен дъжд.
5
„Моята борба“ (нем. „Mein Kampf“, „Майн Кампф“) е книга на Адолф Хитлер, съчетаваща автобиография и излагане идеите на националсоциализма. — Б.пр.