Маглевът свърна над Тей. Реката беше сива като метал, набраздена от вдигналите се срещу хапещия северен вятър вълни. Гледах през прозореца. Четирирелсовият мост на маглева се издигаше над друг, отпреди Първия конфликт. Някакво национално наследство.
Дори ярките цветове на местната гинза бяха сякаш сподавени от дъжда. На изток се виждаха платформите. Изглеждаха замрели и пусти, без следа от живот. Не можех да се отърся от усещането, че с новопридобитото си богатство, билета първа класа за маглева и легалните си документи някак съм ги предал.
Сетих се как се бях измъкнал от Дънди. Крадешком, на подводница за контрабанда на наркотици. Тогава сякаш всеки се мъчеше да ни убие. А сега…
Предателство или не, платформите ме депресираха, мамка му. Може би заради този мой пресен оптимизъм: както беше казала Мораг, беше започнало да ми пука за самия мен. Или пък заради възможностите ми, промените, които парите предизвикваха — но не можех да се насиля да остана, нямаше защо. На такова място идваш, когато нямаш къде другаде да отидеш. Нищо не ме задържаше. В края на краищата най-близкият до приятел човек тук, когото познавах, беше Хамиш, управителят на сензорните кабинки, а определено не го харесвах. Макар че Сивата дама може би го беше свитнала при последното си посещение.
Бях изгубил тренинга си по платформите. Трудно крачех по хлъзгавия от дъжда метал на съоръженията. Подминах домовете, скалъпени от скрап, където хората се тълпяха край подпалени боклуци, за да се топлят. Заобиколих отдалеч един въоръжен обир и успях да дам нещичко на просещи ветерани, на които след уволнението им бяха отнели протезите на очите и крайниците. Надявах се парите да им свършат някаква работа, но не можех да понеса празните им очни кухини, сякаш вперени в мен.
Гледах да не доближавам огромния пръстен от разтопен и сплавен метал с прозрачния вир в него. Там някога се намираше „Забраненото удоволствие“, ударено от орбита по заповед на Ролистън. Опитваше се да убие Посланик, като мравка — с парен чук. Зад гърба си усетих още призраци.
Само за едно бях дошъл. Дано още беше тук.
Когато наближих складовото, дочух дрънчене на метал о метал. Идваше отвътре, от тръбите на платформите. От света на Уродливите.
Проправих си път по разхлопан мост от плавей и ръждясали ламарини. Въоръжените пазачи, влизащи в сумата, която бях платил за съхранение, ме посрещнаха. Бяха изпълнили договора си. Моторът още беше тук. В края на декември, ако дотогава не се върнех, щяха да го продадат. Винаги плащах в аванс, защото едничкото, с което не можех да се разделя, бе моят „Триумф Арго“. А и когато се състезавах, печелех пари с него.
Включих му няколко диагностични програми, постегнах го. Трябваха му няколко допълнителни настройки. Трябваше му и синтетично масло, и няколко резервни части, при това скоро, но като цяло стоеше добре.
Бях се включил с устройствата си в мотора, клечах до него, а трите хиляди кубика двигател пърпореха на празни обороти, когато се показа той. Както нямаше никого, така миг по-късно върху подпорите на старата платформа се появи малък силует. Огледах се внимателно, за да видя дали не е довел и приятели. И да беше, не можех да ги видя. Дъждът звънтеше по метала.
Познах го. Казваше се Роби. Беше Уродлив, недорасъл, гените му — преебани от войни и замърсители. Мнозина като него живееха в тръбите на платформите. Роби беше барман в Маклайн, бара на — не е трудно да се предположи — Маклайн, недъгавия Уродлив, който управляваше света в тръбите на платформите и който рискува препитанието и живота си, като помогна на мен и Мораг да избягаме.
— Мноо по-малко отчаян изглежаш — каза ми с много тежък местен акцент.
Изкуших се да го избъзикам как се беше появил от нищото, като едно известно сбръчкано джудже от детска приказка. Но щеше да е низко. На Уродливите и бездруго никак не им е лесно, а на нас с Мораг единствено ни бяха помагали. Вярно, бяхме им платили за това, но все пак.
— Значи няма да съ зъстуявъш? — попита ме той.
Изправих се и се изключих от системите на мотора, а диагностичните данни изчезнаха от вътрешния ми дисплей.
— Хей, здрасти, Роби. Не, няма да се застоявам.
Роби красноречиво ме огледа от глава до пети. Същият си бях, със същия брониран шлифер, макар да го бях почистил и охладителната му система да работеше. Същите дънки и ботуши, макар и те чисти, и нов пуловер. Също така се бях обръснал и изкъпал във влака. И бях ял.