— Добре си съ уредил. — Тонът му бе неутрален, но някак насилен. — Гледах тъ на виза. Май всички тъ видяха. Викат, не си ти, не е бичмето от северната част, обаче аз гледах внимателно и после съ пуинтересувах.
Чудех се накъде бие.
— Маклайн ли иска да ме види? — попитах. Отвърна ми с усмивка, но без следа от добро настроение. Така разбрах, че Ролистън е убил Маклайн. — Съжалявам, Роби. Какво стана?
— Как’о мислиш, че стана? — изби сдържаният дотогава гняв. — Ониъ английски копелдачета идват в нашия свят, избиват де що им падне. Изтезаваха Маклайн, ама без давене, никакво таквоз галене с перце. Направо си го биха, чупиха му кокали, рязаха го, докато им каза как’ото трябва. Нищо, че нямаше кой знае к’о да им казва. Да те питам, струваше ли си да ми умрът пол’вината приятели?
Мина известно време, преди да събера смелост да отвърна:
— Мисля, че да.
— Верно ли думаш! С тая новата война сега, тъй ли? Срещу нашите си собствени ’ора?
— Принудиха ме или да бягам, или да умра. Съжалявам, че ви въвлякох, но Маклайн знаеше какво прави. Казах му точно що за хора са ме подгонили.
— Да, т’ва го знам. Можеш да съ оправдаеш лесно пред себе си. Само дето ми съ струва, че приятелите ми умряха, само за да мо’ат да умират още ’ора. Може би щеше да е по-добре само ти дъ беше умрял.
Великолепно ми набиваше в главата що за лайно съм, добре подсилваше прокрадващото се чувство, че съм предател. А аз какво ли бях очаквал? Че когато разкрием Кликата, ще се предадат отведнъж?
— Само аз и момичето ли? — попитах.
Той помисли.
— Да, ти и момътъ.
— Нямаше как.
Макар да си бях мислил дали да не я убия сам. Да я отърва от мъките, преди Ролистън да я докопа.
— Ти си от Специалните сили, нали?
Обикновено не отговаряхме, но щом ме беше проучил, така и така знаеше. Запитах се колко ли са ми бесни момчетата и момичетата в академията в Херефорд. По-добре да не припарвам до кръчмите на полка в близко бъдеще. Кимнах на Роби.
— Полезни умения учите там. Шъ съ биеш ли в тая бъркотия, дето съ задава?
— Не. Приключих. А и може би си прав. Току-виж съм влошил още повече нещата.
Приведох се отново над мотора и се засуетих с него, опитвайки се да не поглеждам към Роби, който още ме пронизваше с поглед.
— Значи шъ караш насигурно и шъ си туриш един у челото?
Поизправих гръб и го изгледах.
— Съжалявам за приятелите ти. Какво искаш от мен?
Той отвърна на погледа ми. Сякаш мина дълго време.
— Ни-щич-ко. — Произнесе думата на срички, ясно и отчетливо. — Исках само да тъ огледам.
Роби се надигна и се заотдалечава. Наблюдавах го, докато се скри. Така и не обърна поглед към мен.
Дадох бакшиш на охранителите. Можех да си позволя подобни жестове. Те обаче май не се впечатлиха.
Нямаше да си търся белята. Отивах на къмпинг. За първи път влязох в гинзата. Група тийнове, само по боксерки, мрежести потници и каубойски ботуши, зъзнеха под дъжда. Модата си имаше цена. Намерих няколко магазина за къмпинг принадлежности, но там всичко ми се стори прекалено скъпо, прекалено лъскаво, а пък, честно казано, хич не струваше. Стигнах до пазара край реката. Поръчах си нудълси от най-добрия, най-скъпия дюкян и после се отправих към сергията със стоки от военния излишък — знаех, че там ще открия каквото ми трябва.
Нужни ми бяха още три неща. Първото трябваше да ми го сглобят, другото — да ми го свалят от мрежата и да го изпекат на чип. Третото беше по-трудно за намиране. Но и него го открих в мрежата. В Божията власт оставях ярка следа за всекиго, който ми бе по-ядосан и от Роби, но се надявах това да се промени. Последното нещо щеше да пристигне на следващия ден.
Възползвах се от свободното време, за да си сваля няколко книги. Четях ги на вътрешния си дисплей, но не беше същото. Свалих и много музика: Колтрейн, Дейвис, Гилеспи и т.н. За пръв път от цял един живот имах пари в джоба и бях като дебел хлапак в сладкарница. Имах предостатъчно, за да се развличам векове наред. Убих още малко време, като си купих няколко хартиени книги, от старите. Не много, защото нямаше да мога да ги нося. Купих си и няколко бутилки Гленморанджи. Добре сгряваше.
Пристигна и последното от поръчаните неща. Прибрах всичко в дисагите на мотора и ги прикрепих към него. Срамота беше да използвам подобна машина като муле, но за да се пошляя из дивото, трябваше да направя някои компромиси.