Дъждът още шибаше, вятърът още вледеняваше. Внимателно подкарах мотора през гъстото наземно движение на Пърт роуд. Там се намираха всички тузарски ресторанти, барчета и кафененца, които никога не можех да си позволя. През вратите им излизаха и влизаха хора, също тъй чужди за мен, колкото и Те. Почудих се дали са по-малко опасни.
Пришпорих мотора през една от реставрираните, защитени калдъръмени улици на Ривърсайд драйв. Вдигнах скоростта. Отдясно бяха големите уестендски къщи отпреди Първия конфликт, където живееха големите паралии в Дънди. Отпред голяма пътническа суборбитална совалка кацаше на една от понтонните площадки в Тай, откъм летището. Край мен се стрелна маглев и намали, наближавайки гарата.
Почти се изненадах, когато пратих файла с превозните си документи на полицаите при пропускателния пункт и те ме пуснаха. Допълнителна диря за който ме търси. Може би ме тресеше параноя или пък надценявах известността си. От друга страна, ако съдех по Роби, много хора ми бяха набрали.
Още един пункт, кръгче край Пърт и след това — Големия северен път. Въпреки дъжда, сивотата и лошата настилка бе красиво, не можеше да се отрече. Мярнах само неколцина души, служители на парка. Богатите не пътуваха наземно до високопланинските си уединени кътчета, а и идваха само когато времето бе хубаво. Приведох се над дръжките, несъзнателно се бях ухилил. Компенсирах силния насрещен вятър с положението на тялото си, ускорих, а от двете ми страни се заиздигаха хълмовете.
Възнамерявах да се насоча на север, а после на запад. Исках да се изгубя, доколкото това беше възможно на този малък остров. Не се криех. Или ако се криех, не бе от някакви зложелатели, а от нещо по-голямо и първично.
Не бях сигурен къде точно се намирам, но бях някъде на север от величествения Глен Бритъл и се движех на запад. Бях подминал не един и два скалъпени набързо лагера. Автомобилите не бяха на парковите служители и май бяха видели по-хубави времена преди войната. Хората в тях очевидно бяха бедни като мишки — какъвто бях някога и аз, наложи се да си припомня, — и бяха дошли от градовете. Имаха същите намерения като мен, съобразих с немалко раздразнение. Опитвах се да се махна от града. Навярно и те предусещаха новия социален ред, на който Езичника се надяваше. Бяха се промъкнали някак през пропускателните пунктове, за да стигнат дотук.
Движех се по поредния високопланински път, толкова занемарен, че трябваше да намаля и внимателно да маневрирам между пукнатините и дупките. Стигнах до обрасла с треволяк отбивка със стар шесттонен камион за военни доставки. До него откъм пътя бе спряла бронирана полицейска кола, а сините й лампи просветваха ритмично. Намалих още повече.
Четирима полицаи покриваха периметъра, а още четирима извлачваха от камиона мъж и жена, загърнати с няколко слоя прокъсани дрехи. Личаха си белезите и евтините кибернетични заместители, типични за мизерстващи ветерани. И двамата се съпротивляваха. Полицаите използваха шоковите си палки свободно, но без да пускат ток по тях. Даваха им урок. Паркът не беше за такива като тези.
Две деца се бяха свили в задната част на камиона, при вратичката на каросерията, и ревяха, докато ченгетата превъзпитаваха родителите им. Ветераните се мъчеха да се изправят — подобни схватки явно не бяха нищо ново за тях, — но нямаха шанс.
Не беше мой проблем. На едно ме бе научил настоящият ми хал — не мога да се замесвам във всяка сантиментална история, на която попадна. Само я влошавах. Жал ми бе за ветераните, но пък какво бяха очаквали да им се случи тук?
Получих съобщение от един от полицаите, искаше ми пътното разрешително. Върнах му отговор и вдигнах оборотите. Минах между голяма пукнатина и няколко откъртени парчета асфалт и оставих зад гърба си прочувствената сценка. Изображението от задната камера на мотора показваше един от полицаите, излязъл бе на пътя и ме изпровождаше с поглед. Може би имах право да съм тук, но не изглеждах подобаващо. Дали да си взема туристическа шуба? Гумени ботуши за лов? Още валеше като из ведро. Великолепието, което помнех от детството си, бе позагубило своя блясък. Но и така мрачният ден и дъждът придаваха някаква сурова красота на мястото.
Съвсем бях изгубил ориентация, но не ме интересуваше. Бях изключил вътрешните си системи за свръзка, бях се откъснал от мрежата, от Бог и, надявах се, от така наречената цивилизация. Ако някой искаше да ме намери, трябваше да се озори със сателитите, а аз нямаше да им улеснявам работата. Опитах се да не се питам дали Мораг ще ме търси. Ако исках, можех да узная, като попитам Бог, но успях да устоя на подтика.