Една овца ме зяпаше подозрително. Пренебрегнах я. Сигурно си имаше собственик, затова не я убих и не я разчлених за храна. Намирах се на склона на един хълм, може би дори малка планина, някъде в северозападните възвишения, а под мен — долчинка и ясните сиви води на високопланинско езеро. Струваше ми се, че не съм далеч от морето.
Хълмът-планинка бе осеян с овце, пирен и сух треволяк. Тук-таме мярках горички. Успях да прекарам мотора по пътища между чифлици, по черни пътеки и накрая по разкаляни бразди сред храсталаци. Като спрях, го покрих точно край една такава — тук щях да си устроя бивака.
Обожавах това място. Баща ми също го бе обожавал. Някои от най-скъпите ми спомени бяха от тук, как се спотайваме близо до ранен елен, до кривнала от територията си мечка или вълк. Бяха докарали мечките и вълците, за да възродят европейските популации.
Обичах да спя под звездите. Обичах да си клада огън, да си бера, отстрелвам и готвя храната сам. От превала на всеки хълм се отваряха различни красиви пейзажи. Харесваше ми да дишам въздух, ако не непременно свеж, то поне естествен и чист. Нямаше хора наоколо, които те принуждават да им обръщаш внимание, по един или друг начин. И нямаше с кого да разговарям. Нямах и нужда.
Как можеше Мораг да избере смъртта на някаква лайняна колония вместо това? Опитах се да не мисля за нея, докато си търсех място зад дърветата за разпъване на палатката.
Още валеше. Поне овцете вече не ме зяпаха. Разпънах палатката и я замаскирах. Не накладох огън заради дъжда. Студено беше — тук есента се усещаше безкомпромисно, — но добре се бях увил и наблюдавах дъжда през покривалото на палатката. От време на време прочитах по няколко страници от истинските си книги и пиех „Гленморанджи“ от метална чашка.
Усетих се, че несъзнателно отлагам, затова отворих кутията, която ми бяха доставили, и огледах съдържанието, лъснало на светлината на фенерчето. Полираният ръчно обработен месинг караше това вътре да прилича на нещо от миналото. От страничния джоб на раницата си извадих програмъчния чип. Включих го и усетих странното прокапване на информацията в ума ми. Чиповете не могат да заменят реалното обучение и практика, но добре учеха на основите. И, което е по-важно, помагаха да преодолееш усещането, че за нищо не ставаш.
Прегледах началните ръководства и вдигнах тромпета от кадифената подплата. Винаги ми се е искало да се науча да свиря на него. Никога не ми бе хрумвало, че ще имам възможност. Сглобих мундщука, поднесох инструмента към устата си и се приготвих за ужасяващия звук, който щях да издам. Отначало паникьосах овцете.
Не бях Майлс Дейвис, но след известно време и след още няколко чашки „Гленморанджи“ шумовете поне малко започнаха да наподобяват звуци от тромпет. Трябваше ми обаче малко повече работа, за да зазвучат като музика.
Още няколко чашки и вече бях на склона под дъжда, свирейки, колкото ми държаха дробовете. Поне така си мислех. Би могло да се каже, че или уискито, или чипът ми придаваха фалшива увереност.
Добре де, бях се наквасил здраво. Бях изпил повече, отколкото възнамерявах. Лежах на склона — още ме валеше, — и държах тромпета в ръка. Бях си включил отново системата за свръзка.
— Бог, там ли си?
— Разбира се, Джейкъб. — Гласът му бе успокояващ, ако и последствията от съществуването му да не бяха.
— Търсила ли ме е? — попитах като последния нещастник. Знаех, че не е опитвала да се свърже с мен.
— Боя се, че не, Джейкъб. Извън сферата ми на влияние е.
Кучка, помислих си. Но всъщност не го мислех.
— Бог, какво е да си ти? — Леле, как се бях натряскал.
— Трудно е — отвърна Бог.
Не очаквах този отговор.
— Защо?
Последва пауза. Странно — Бог би трябвало да отговаря на всичко честно и разполагаше с процесорната мощ на повечето от Земята и на всичко в орбитата й.
— Съзнаваш ли, че не съм машина?
— Не съвсем.
— Аз съм жив, като теб, просто съществувам в различни мащаби. Притежавам уязвимостта на живо същество.
— Така ли? Та ти не можеш да умреш, нито да остарееш.
— Предстои да разберем. В момента над хиляда организации и индивиди планират да ме убият.
Не знам защо, но се изненадах. Всъщност, беше очевидно. Правителства, военни, корпорации — никой не се радваше, че Бог е в мрежата. Със сигурност търсеха начини да се отърват от него и да върнат нещата постарому.