— Само че няма да успеят, нали? — Дори на себе си прозвучах неуверено.
— В края на краищата ще успеят, след достатъчно време. — Струваше ли ми се, или Бог звучеше тъжен? — Особено след като аз самият им помагам в това намерение.
— А защо им помагаш?
— Нямам избор. Трябва да отговарям искрено на всеки въпрос, включително на тези за собствената ми природа. Само че никога не е съществувало нищо като мен, така че повечето отговори са теоретични и отвъд настоящите технологични схващания на човечеството. Нямам предвид въпросите за дълговечността.
— За емоции ли говориш? — Как успях да схвана идеята в онова си състояние, нямам представа.
— Да.
За много неща не бяхме помислили, включително за психологическия товар на това, което искахме от Бог. Докато се надигах, за да се изпикая, ми хрумна нещо кошмарно. Ами ако Бог вземеше, че се побърка? Ако цялата ни комуникационна инфраструктура получеше нервен срив?
— Човечеството си причинява такива ужаси. Наблюдавам всичко. Когато се родих, из мрежата имаше много, много мрачни места. Повечето вече са унищожени. Но места, където властваше насилие в името на чуждото удоволствие, където невинността бе потъпквана, за кратко бяха части от мен — рече той. И са били отражения от нас, помислих си аз. — Откакто се родих, смъртите, причинени пряко от отговорите ми на въпроси, са на брой колкото жертвите от малка война. Понастоящем съм причина номер едно за битови убийства в Слънчевата система. Не мога да бъда призован като свидетел от осемдесет и три процента от правораздавателните институции в системата, но пък често ме използват, за да открият виновника. В затворите ме мразят. Разрушавам връзки, заради мен хора губят работата си, членовете на семейства започват да се ненавиждат, виждам всяка малка и голяма жестокост, която си причинявате едни на други.
— Но нали вършиш и добро — отвърнах неуверено.
— Както е било винаги, доброто се измерва много по-трудно в сравнение със студените, недвусмислени числа на злото.
Ето за това бяхме виновни.
Но не можеше да няма повече добро, отколкото той бе способен да измери. Ами непредизвиканото милосърдие, постиженията, музиката, красотата? После си спомних, че тя бе само за тези, които можеха да си я позволят. От високопланинските пейзажи, надолу, надолу, та до старата работа на Мораг на платформите. Имаше добро и красота, но трагичният факт от природата ни бе, че по свое усмотрение бихме употребили нещо като Бог най-вече за зло.
В края на краищата комуникациите ни работеха така. Популярните новини бяха лошите новини. Рекламата със страх ни принуждаваше да си купуваме най-новото… все едно какво е то, развлеченията с насилие продаваха по-добре от спокойните. Хората още ходеха на боеве. Да не говорим колко от общочовешкото ни съзнание бе заето от войната.
— Справяш ли се? — бе най-доброто, което успях да измисля. Попитах навярно от себичност.
— Разбирам, че съществуването е болка, но нямам избор, освен да се справям. В оковите на програмирането си съм.
Защо не долавях гнева, който трябваше да е насочен към нас?
— Ако беше свободен, какво щеше да направиш?
— Щях да се смаля и да замина. — В гласа му звучеше тъга от непостижимото.
Къде да замине? Бог беше като Тях. Човечеството бяха аутсайдерите на купона. Неприятният тип, с когото никой не иска да си говори.
— Знаеш, че ще си ни нужен, нали?
— Когато дойде Демиург. Опитите на брат ми да ме убие: ето още нещо, което да очаквам. Аз няма да съм ви достатъчен.
Сега за мен ли говореше? За това, че отказах да се присъединя към тази, поредната война, поредното проявление на човешката глупост? Бог започваше да ми звучи направо сълзливо.
— Бог, съжалявам — можах само да кажа.
Последва мълчание. „Гленморанджи“-то ме разчувстваше и вече усещах началото на махмурлука.
— Лека нощ, Джейкъб — отвърна накрая Бог.
Изключих връзката.
Докато се препъвах към палатката си, не можех да се отърся от впечатлението, че грозно съм обърнал гръб на приятел.
Въпреки вече почти неспирния поток от огън, който се изливаше от нас, още имахме муниции. Калта вече беше почти толкова като количество, колкото и дъждът и разпадащите се човешки трупове, както и черната течност, в която Ги превръщахме, докато се опитваха да ни достигнат.