Зейна масивен товароподемен шлюз, а отвътре артилеристи откриха огън. Очаквах всички да се завтечем натам и да отлетим, но спасителите ни искаха първо да качат бронетранспортьорите си. Запитах се дали не е защото си бяха направили труда да им нарисуват готини вълчи муцуни на кабинките.
Грегър организира Жребците да прикриват отстъплението на машините. Оръжията на Небесната крепост ни помагаха. Товарителният отряд снабди спасителите ни с още муниции и те се включиха отново с шеметен огън. Аз все така сочех накъдето ми падне и стрелях с празния си мастодонт.
— Вътре! Сега!
Грегър ме беше доближил плътно и ме влачеше към отворената паст на шлюза. Присъединихме се към странно безмълвните кучета и хибридите-кентаври. Устите на кучетата бяха оплискани със сукървица, която капеше и от сабите на кентаврите.
Двигателите изреваха. Небесната крепост се разклати и като че ли се плъзна напред. Птичият поглед върху дисплея ми показваше, че предната част на кораба е покрита с Берсерки. Рамката, където бяха разположени двигателите, сякаш почти се разпарчетоса под напора на собствената си подемна сила, опитвайки се да ни издигне, но накрая машината отлетя, а Берсерките изпопадаха. Чух почти всички видове Техни муниции да блъскат по обшивката на кораба.
— За нас са се втурнали, нали? — попита този, който ни беше измъкнал от кашата. Кимнах. Той беше покрит от глава до пети с черна мазнотия. — Едно не Им харесвам, няма какво да Им ядеш. — Почука по бронята си. — Какво е туй? Течност. Искам плът — и разроши главата на едно от свирепите на вид кучета. — Аз съм Владимир! — извика рязко. Май че подскочих. Доста бях напрегнат. Той разпери ръце към събралото се войнство. — А това са моите вукари!
— Жребците — успях да изрека и седнах, останал без сили, а Брауни приклекна до мен и отвори аптечката си.
Сякаш някой бе пронизал черепа ми с нажежен до бяло нож. И усещах хора край себе си. Още беше тъмно. Чувах жуженето на няколко малки ховъра, изцвили и кон.
Бързо сглобих лъка, купен в Дънди. Беше го изработила едноръка жена ветеран от Кралския инженерен полк, на платформите, където си намираше и материалите — най-вече скрап. Нещата й открай време ме впечатляваха, но досега не можех да си ги позволя. Обтегателната сила на лъка бе съобразена с подобренията ми. Не ми трябваше чак толкова за елените, които мислех да ловувам, но щеше да ми помогне срещу мечка. Прикрепих колчана на кръста си: стрелите бяха от въглеродна нишка и стомана, а перата им — от пластмаса.
Излязох от палатката и бързо се отправих напреки на машините и коня, ниско приведен над горската покривка. Чувах гласове, но не различавах думите.
Исках пряк визуален контакт. Легнах по корем върху влажната шума. Бавно и — надявах се — безшумно се запрокрадвах към края на горичката. Стигнах дотам и погледнах надолу по склона. Бяха шестима. Нощното ми зрение се включи и всичко плувна в зеленикаво. Увеличих резолюцията. Петима от тях седяха на скъпарски цивилни разновидности на разузнаваческите ховъри, които Мадж обичаше да кара на Сириус. Шестият беше на кон и държеше юздите на втори кон, оседлан, но без ездач. Огледах се, но не го видях.
Тези на моторите явно бяха развълнувани и водеха оживен разговор. Носеха скъпо оборудване за преходи, което обаче явно не беше видяло много преходи. Всички или стискаха някакви скъпи пушки, или ги държаха в калъфи, увиснали от ховърите им. Не можех да преценя дали имат импланти — това навярно значеше, че са богати и могат да си позволят чаркове, неприличащи на чаркове. Физиката на някои беше като от фитнес залата, а други бяха започнали да се запускат — отчетлив признак за богатство. Почудих се какво ли ловуват. Може би мен?
Онзи на коня бе различен. Като начало беше тих. Оборудването му беше скъпо, но практично и очевидно често използвано. Не личаха импланти, но по лицето му имаше грозни бразди и дори по начина, по който седеше и се оглеждаше, разбрах, че е ветеран. Кожата му бе загрубяла от живот на открито, имаше суров вид. Беше и по-възрастен от останалите, на около петдесет, което също предполагаше притежаване на пари.
— Джейкъб Дъглас! — провикна се конникът.
Откъде бяха разбрали? Ама разбира се. От разговора ми с Бог. Просто е трябвало да го попитат. Потиснах въздишка на досада.