— Аз съм Колъм Леърд. Земята е моя — продължи мъжът. — Излез. Само искам да поговорим.
При тези думи останалите петима се разсмяха. Започваха да ми приличат на пияндета, излезли да ме линчуват.
Ебати, защо пък да не се запозная със съседите. Изправих се и пристъпих пред дърветата, обтегнал лъка.
— Какво искате?
Всички освен типа на коня подскочиха. Невъоръжените посегнаха към оръжията си, а въоръжените ги насочиха към мен. Стрелях към най-припрения. Улучих ховъра току до крака му, право в двигателния отсек на машината. Дълбоко ги впечатлиха и лъкът, и случайно точната ми стрелба. Мъжът възкликна, а машината бавно се отпусна на земята. Вече бях подготвил втора стрела.
— Не бъдете тъпанари — предупредих ги. Конникът все така не помръдваше. — Просто искам малко спокойствие.
— На чужда земя си, боклук! — кресна ми дебеланкото върху току-що убития ховър.
— Алистър, стига — възпря го Колъм, а после се обърна към мен: — Аз пък просто искам да си гледам земята, без натрапници да се нанасят на нея. Явно невинаги получаваме каквото искаме.
Акцентът му не беше високопланински, а по-южняшки, но не можех да го определя. Говореше с равен тон, и в речта му отсъстваха нафуканите акценти на придружителите му.
— Като гледам, имате си достатъчно място. Няма да ме усетите. Ще ловувам само когато трябва.
— Земята е негова, терористки отпадък такъв! — почти изгрухтя Алистър.
Останалите четирима измърмориха одобрително. Явно Алистър имаше мнение за събитията на Атлантида.
— Алистър, нали така ти е името? — Той не ме удостои с отговор. — Ако пак си отвориш зурличката, ще пусна стрела през нея. Разбра ли?
Не исках да прибягвам до убийства, но този наистина ми лазеше по нервите. Все пак отвори уста и се запитах дали да не опитам да го скопя.
— Млъкни, Алистър — каза тихо Леърд. Беше свикнал да раздава заповеди. — Знам кой си: 5-ти Парашутен, пионери, САС, бунтовник, уволнен без почести. После Атлантида и каквото знаем за случките в Кучешките зъби. Впечатляващо досие, но ми звучиш като голяма беля.
— Загърбих всичко това. Както казах, просто искам спокойствие.
— Не мисля, че е толкова лесно, даже ако се абстрахираме от нехайното ти отношение към чуждата собственост…
— Живях в кутийка два на два, без шибани прозорци. Колко място ти трябва на теб?!
— Хей, друже, за това място съм се трудил! — поразпали се той.
Явно беше расъл на улицата, още му личеше.
— Ако си чел досието ми, знаеш, че и аз съм се трудил.
Той изпръхтя презрително.
— Виж, впечатлен съм от досието ти, но ако те оставя да живееш тук, докъде ще го докараме? Хората вече се опитват да бягат от градовете и да се местят на земята ми.
— Ами тогава не използвайте градовете като затвори. Дайте възможност на всички да се устроят както искат.
— Откъде мислиш, че идвам аз? — попита ме.
Не бях сигурен и не отвърнах.
— И какво правим оттук нататък? — попитах вместо това. — Защото съм относително сигурен, че мога и шестимата да ви опукам.
Другият кон обаче продължаваше да ме тревожи.
— Аз пък съм напълно сигурен, че не можеш да опукаш никого от нас, иначе нямаше да дойда. — Прозвуча уверено. А вторият кон наистина ми играеше по нервите. — Но пък имам по-добра идея. Вместо да умираш тук, защо не се върнем вкъщи, ще ударим по едно и ще поговорим.
Алистър за пореден път отвори зурла, за да възрази.
— Алистър, ще ти пусна една, заклевам се — изръмжах през зъби, а неговите изтракаха, когато рязко затвори уста. Аз продължих: — Звучи ми разумно, стига след разговора да се върна тук и да ме оставите на мира.
— Ще видим. Кени?
Кени сякаш се материализира от земята зад мен. Носеше тежък камуфлаж и ме сочеше със стара, но напълно изправна ловна пушка, достатъчно голяма, за да ме направи на пихтия, въпреки всичките ми подобрения. Имаше черни лещи вместо очи, очевидно бе ветеран. Свалих лъка. Кени свали пушката.
— Оправихме се, господин Маклеърд — заяви.
Говореше с местен акцент.
4.
Западните планини
Леърд си имаше шибан замък! Значи така живееха тия, от другата половина. Бях стигнал до извода, че ми е било скучно. Може би съм искал да ме хванат, искал съм драма. Чули тромпета и решили, че е животно, „криптозоологически“ екземпляр. Те живееха в мен, така че в някаква степен бях такъв, предполагам.