Все по-натясно ни приклещваха. Бяхме чудесна мишена за кое да е от оръжията Им с по-широка поразяваща зона, но нямахме избор. Събираха ни заедно като овце в кошара и не ги интересуваше какви жертви дават.
Страховито бе количеството свръхнагорещен метал, което пръскахме край себе си. Само че в края на краищата, специални сили или не, си бяхме пешаци — колкото машинария можехме да носим по себе си, толкова.
Грегър фокусираше стрелбата си в уокъра, пречеше му да се разположи както трябва, а попаденията оформяха концентрични вълни по странната, почти течна биомеханична плът. Грегър довърши биомашината с двете си ла-лата. Веднага се показа втора.
Брой ни умрели. Просто трябваше да изразходим всичките си муниции, а после всичко беше ясно.
Но можеше и да е по-зле. Поне тридневният дъжд беше спрял.
1.
Подвижният град (отново)
Защо пак се присетих за Куче 4? Просто поредната патаклама, макар и голяма. Поредният шибан последен отпор. Ръката ме болеше. Протезата, де.
— От чистотата е! — виеше в лицето ми Мадж. — Чистотата на прахчето. Сигурно са му турили отрова за плъхове. Обаче цветът… толкова бял, толкова, толкова девствен!
Горещеше се здраво над купчинката кока, подредена върху парче пластмаса в скута му.
— Бял е, защото са го избелили — изръмжах.
Отчаяно се мъчех да се ориентирам насред пясъчната буря. Като за толкова голям, разнороден конвой човек би си помислил, че Подвижният град би се движил по-бавно. Вместо това трябваше да се осланям изцяло на информацията от сензорите на колата ни.
Триизмерната топографска карта на вътрешния ми дисплей ми показваше къде са останалите превозни средства. Относително. Всички ми се струваха неразумно близо. Виждах само стена от прахоляк и пръст, сякаш непреодолима. На теория Рану караше мотор сред тази гадост. От време на време огромно колело на нечия машина изникваше току до нас и ни засипваше с пръст.
Мадж изшмърка една магистралка. Принудителното откъсване от наркотиците му беше повлияло много зле.
— Това наистина ти липсваше, нали? — попитах.
— Нямаш си представа, друже! Искаш ли и ти?
— Не, Мадж. Не ща да си изключвам носовите филтри насред този облак от нечистотии.
— Както щеш.
Той сви рамене и шмръкна отново. Вече се бяхме нагледали на произшествия. Е, по-малко произшествия и повече автомобилен дарвинизъм в действие — жертвите бяха най-вече по-дребни машини, подобни на нашата. Не преценяваха мястото си в подредбата на нещата и попадаха я под гумите, я под гъсеничните вериги на някои от гигантите. Не се изненадвах, че произшествията са причина номер едно за смърт тук. Но си имаха сериозна конкуренция в лицето на токсичните, а понякога и облъчени Мъртви пътища. Последния път го бях изпитал на гърба си. Мъртвите пътища бяха поразената, замърсена пустош, спускаща се надолу от Източното американско крайбрежие, резултат от Последния човешки конфликт преди двеста и петдесет години, както и от безконтролното промишлено замърсяване, последвало финансовия колапс на страната.
Изненадващо чак трети в черната хроника се подреждаха междуособиците между различните номадски банди. Ние пък бяхме тук, за да видим можем ли да се намесим сред факторите за смъртност из тези места. Имах класическа причина за това: сметки за уреждане.
Преди да дойда тук, бях щастлив пенсионер — освободили ме бяха, задето Те се бяха опитали да ме одерат жив в колониите по време на неспирната война. Не, излъгах. Всъщност бях нещастен пенсионер, защото не познавах друго — всички останали бяха на моя хал. Но бе лесна за преглъщане беда. Тогава старият ми командващ офицер, майор Ролистън, първокласно копеле от главата до петите, реши да ме измъчи, като ме прати подир Техен диверсант. Предполагахме, че е Нинджа — наш си жаргон за една от Техните машини за мокри поръчки. Един такъв беше избил повечето Жребци, стария ми отряд от САС.
Не беше Нинджа; ако беше, щеше да е по-просто, пък макар и доста по-фатално за мен. Беше Посланик. Криеха го шайка проститутки от нефтените платформи в река Тей покрай Дънди, където бе израснал мизерен градец. Така срещнах Мораг и много, ама много си усложних живота, като си позволих да противореча на Ролистън. С Мораг избягахме в Хъл (все най-хубавите местенца ми се падат, от армията още е така), заедно със свалената на външна памет същност на Посланика, и се съгласихме, така да се каже, да помогнем на Езичника, един компютърен хакер, да създаде електронно божество в комуникационната мрежа на човечеството.