Ритникът му беше бърз, мощен, добре прицелен и съвършено изпълнен. Моят беше къс, брутален, право напред, без грам финес, но с много сила. Неговият се разби в предмишниците ми — заболя ме. Нещо в него пък поддаде, когато го улучих около кръста.
Той опита с нов ритник. Аз просто повторих своя, но с другия крак. Освиркаха ме. На кого му пукаше? Значи съм лошият? Този път, след като го отблъснах, отскочих и го уцелих в темето с лакът. Той отново отстъпи, но не и аз. Нов скок и коляното ми го улучи под брадичката. Отметна глава, изплю струйка кръв. Вече имах цялото време на света да го изритам в лицето. Незнайно как още се крепеше на крака, затова го ритнах отново и го подсякох. Хлапето се строполи на пясъка, почти на парчета.
— Да! — изревах и вдигнах ръце.
Усещах, че лицето ми е изкривено в някаква дивашка гримаса. Само че чувах колкото поздравления, толкова и освирквания. Отнесоха хлапето. Алистър ме гледаше свирепо. Да си го начука. Какво можеше да ми направи?
Натикаха в ръката ми още пиене, тупнаха ме отново по гърба. Дори няколко от добре наконтените хубавелки — хубави като за кръчма, — които преди мигове искаха да ме видят окървавен на пясъка, подобно на всички останали, започнаха да поглеждат към мен с интерес.
Проправих си път през поздравяващата ме тълпа, а Колъм тъкмо сядаше обратно на мястото си. Усмихна ми се, когато ме огледа, цял облян в кръв.
— Нещо за пиене ли искаш, или лекар?
— И по-зле съм бил — отвърнах и се отпуснах на един стол, той ми подаде още едно и двамата се разговорихме за боя заедно с няколко от лепките му, седнали на столове край нас. Музиката отново засвири и хората взеха да се отдалечават, сякаш по скрит сигнал от Колъм. Аз си поемах дъх и пиех уиски, разредено със собствената ми кръв.
— Пура? — попита Колъм. Понечих да откажа. — Отпреди войната е.
Какво пък толкова! Да видим защо е цялата работа. Взех пурата и той ми я запали.
— И така, стремежите ти се простират до това, да се въргаляш по земята ми и да бракониерстваш? Ако е така, можем да се разберем.
— Не мисля, че хора като мен притежават амбиции. Животът ми и сега си е хубав. — Стига да не обръщах внимание на предстоящата война, в което надобрявах, и да не мислех за Мораг, в което не бях толкова добър. — Просто не искам да… — търсех начин да обясня.
— Не искаш да страдаш повече?
Обмислих го.
— Май нещо такова.
— Чакай да отгатна. Наскоро си забогатял?
— Предполагам.
— А искаш ли още пари?
— За какво?
— Следях геройствата ти, четох статиите на Хауърд Маджи и гледах кадрите, които е заснел. Не съм убеден, че съм съгласен със стореното от вас, и определено ми създава много проблеми с промишления шпионаж и наддаването за проекти, и все пак постигнахте нещо изумително. Винаги може да ми свърши работа човек с твоите умения. Не съм сигурен за какво, може би за охрана — или подобно.
— Не, имам предвид, за какво са ми още пари?
Доколкото можех да преценя, имах си всичко, което щеше да ми потрябва някога. Можех да си умра в буря от джаз, уиски и сензорни кабинки. Колъм ме погледа и се разсмя. Започваше да ми писва от това.
— Сега пък какво? — попитах. — Не се ебавам. Имам всичко, което ми трябва.
Това само го разсмя още повече.
— Живееш в палатка — едва успя да изрече, почервенял.
— Не всички имаме нужда от шибан дворец.
Той не спираше да се смее. В крайна сметка се поовладя. Стори ми се, че щеше да бърше сълзи, ако очите му не бяха скъпи поръчкови импланти.
— Значи ти харесва тук? — попита накрая.
— Да, разбира се. Какво да не му харесвам?
— Ами какво ще кажеш за къща? Ако се установиш тук, ти и семейството ти ще сте в безопасност. Например.
Това ми звучеше напълно чуждо, съпоставено с досегашния ми живот — може би защото звучеше като бъдеще, — и все пак звучеше привлекателно.
Нямаше да се налага да се питам откъде ще дойде следващото шише, цигара или сесия в кабинката. Можех дори да планирам занапред. Не изглеждаше толкова кофти живот. Да, типовете като Алистър бяха задници, но много от другите бяха готини и като че ли ме харесваха.
— Не съм корпоративен убиец. Няма да троша крака, нито — и кимнах към окървавения пясък, — нито съм гладиатор, независимо как ти се струва на теб.
— Това ли? — Той се огледа. Повечето от гостите му бяха по-млади от него. — В моята позиция трябва да правиш определени неща. Спечелваш малко пари и лесно пипваш паразити. — Ухилих се. — Знам какво е истинско сражение. Това тук не ме интересува. Участвай колкото искаш, пък ако не искаш, недей.