По-рано, когато още не бях пил толкова, забелязах, че Кени го няма. Той беше истински снайперист разузнавач. По пътя към замъка не пророни почти нито дума, но по-късно Колъм ми разказа, че го познава от войната и го е наел за пазач на дивеча и на околностите на замъка. Това ми звучеше хубаво. Чудех се дали мога да се сработя с Кени. Щеше да е същото, което работеше баща ми, само дето ако някой богат копелдак се опиташе да ме убие, щеше малко да сбърка.
— Не си търся биячи. Просто охрана, може би бодигард. Мисли за себе си като за войник с по-добра заплата, условия и по-малко опасности. Възнаграждението ще е достойно за теб.
Повдигнах вежда. Това ми звучеше все по-добре.
— Тате!
Изумително хубава, висока русокоска в къса черна рокля ненадейно се хвърли в скута ми. Прегърна ме през раменете. Беше синеока и, доколкото можех да преценя, още нямаше трийсет.
— Кой е новият ти приятел? — попита.
Колъм въздъхна добродушно.
— Фиона, това е Джейк. — Не казах нищо, ако и да не ми хареса съкратеното ми име. — Джейк, това е дъщеря ми Фиона.
Тя сбърчи нос, когато чу собственото си име.
— Знам. Ужасно име, нали? Родила съм се, преди тате да се сдобие с пари и добър вкус. Всички ми викат Фей.
— Моме, ще се оклепаш цялата — предупредих я.
По тялото ми още съхнеха пот и кръв.
— Нищо — махна с ръка тя и това доста ме смути. Все пак баща й седеше срещу нас. Не помагаше и шаването й в скута ми.
— Много ми хареса боят — заяви и прокара показалец по гърдите ми. — Много секси беше.
Приведе се към мен и ме гризна по ухото. Това вече беше много, много смущаващо. Колъм обаче само наблюдаваше снизходително. Хрумна ми, че на момичето му трябва едно добро напляскване. После пък ми се прииска да не ми беше хрумнало, защото като нищо щеше да й хареса. Не можех и да я разкарам от скута си, защото доказателството за присъствието й там стърчеше яко.
Едва ли някога бих се радвал повече да видя Алистър, отколкото тогава. Поне щях да се съсредоточа върху него и да се отърва от доказателството. Тя обаче сякаш нямаше нищо против да ми виси на врата. С Алистър беше и хлапето, с което се бих. Изглеждаше кофти, но вървеше и се усмихваше.
— Хубаво се би, Робърт — каза благосклонно Колъм.
— Извинявай, моето момиче — казах на Фиона.
Успях да я преместя от скута си и да се изправя. Надявах се баща й да не види полуерекцията ми.
— Да, хубав бой — потвърдих и стиснах ръката на Робърт. — За жалост годинките и коварността обикновено надвиват младостта, енергичността и уменията.
— Абе, не знам — отвърна Робърт. — Риташ като шибано муле и, ако съдя по вида ти, като нищо си бърз колкото мен.
Звучеше впечатлен. Изглеждаше приятно дете. Алистър нямаше толкова възхитен вид.
Как ли ме бяха подобрили Те? Чувствах се повече във форма, отколкото на осемнайсет.
— Е, отдавна го правя, а и опитът помага.
Робърт отвори уста за отговор.
— Робърт, бъди добро момче. Достатъчно ме изложи за една нощ, изчезни.
Ето този не ми харесваше. Прехапах език, защото бях гост. Робърт хвърли поглед към Алистър, завъртя досадено очи, кимна ми и се отдалечи. Аз се върнах на стола си и се опитах да пренебрегна онзи тъпак. Не останах много доволен, когато Фиона се върна в скута ми.
— Хлапето се справи добре, добър боец е. Не бива да го кастриш така — каза Колъм на Алистър.
— Толкова много инвестирах в него, а така ме разочарова. Започвам да си мисля дали да не го хвърля обратно в лайняната яма, в която го намерих.
— Победите на хлапето не са твои само защото си хвърлил някакви шибани кинти — включих се, опитвайки се да звуча заплашително.
— Не разбираш, сержант Дъглас. Победите му са мои, защото го притежавам.
В Лондон с Мадж бях научил нещо. Когато търкаш лакти с подобни хора, не можеш просто да вдигнеш своя и да го забиеш в лицата им, ако те раздразнят. Не знаех защо — просто не се правеше. Срамота. Този явно беше расъл без достатъчно лакти в лицето. Значи мислеше, че няма проблем да говори глупости. Вината не беше негова докрай — техните го бяха кръстили Алистър.
— С какво да ти помогна, Алистър? — попита Колъм, също доста раздразнен.