Вътрешният ми дисплей притрепери, когато боздуганът на верига ме нацели право в черепа. Политнах към тълпата. Кръвта ми опръска някои от тях, но крещяха за още и ме избутаха обратно на ринга. Липсваха ми Балор и Ню Йорк. От удара в главата ми прилоша.
Това е проблемът с боевете „трима на един“. Опиташ да се справиш с един от тях и някой от другите те спипва. Доколкото ми позволяваха рефлексите, спуснах се под поредния удар на боздугана и усуках крак зад коляното на белязания. Свалих го на земята. Метнах се встрани от посичащата алебарда и се хвърлих към мечоноската. Не ме очакваше толкова близо и толкова скоро, посегна светкавично, но аз сграбчих щита й и го избутах към въоръжената й ръка. Ударът й не сполучи.
Минах зад нея, скрих се зад гърба й, а алебардата се стовари върху щита й, после я хванах за челото и дръпнах главата й назад, забивайки коляно в тила й. Пристъпих встрани и от кокалчетата на всяка от ръцете ми се подадоха по четири двайсетсантиметрови остриета. Пронизах я във въоръжената ръка, тъй че три от четирите остриета минаха право през нея и я приковаха към ребрата й. Изтръгнах остриетата и докато жената се препъваше назад, я изритах в коляното. То изхрущя. Тя се строполи и я изритах в главата.
Не исках да я убивам и бях сигурен, че не съм. Очевидно беше подсилен боен ветеран — но пък не я исках зад себе си, докато се опитвах да се справя с останалите двама.
Тълпата полудя.
Обърнах се и се затичах към гологлавия. Той замахна — отскочих тичешком и се опитах да блокирам удара с металната си ръка. Веригата на боздугана се усука около нея. Острието на алебардата изсвистя зад мен и се заби в гърба ми. Изкрещях. Мина през подкожната ми броня и заседна в подсиления ми гръбнак, но на него му трябваше нещо много по-силно, за да се прекърши.
Скочих и усетих как острието се измъква от гърба ми. Белязаният опита да вдигне щита си между себе си и мен. Паднах право върху него и той се залюля под тежестта ми. Рязко забих нокти в него, пронизвайки дъб и желязо. Ударът ми спря в рамото му и бе негов ред да изкрещи. Завъртях остриетата, надявайки се да неутрализирам напълно ръката му с щита.
Белязаният дръпна боздугана си назад. Веригата още бе намотана на ръката ми. Строполих се тромаво. Имах едва миг да се усетя, че алебардата свисти към главата ми. Изтърколих се встрани и се разхвърча пясък, там, където падна острието. Дръпнах веригата на боздугана към себе си и белязаният залитна към мен, след което го подсякох. После забих пета в лицето му с толкова мощ, че смазах подкожната му броня, костите и хрущялите. Лицето му изглеждаше почти разполовено. От устата и носа му шуртеше кръв.
Претърколих се по-далеч от разбеснялата се за пореден път алебарда и се надвесих над зашеметения белязан, като за всеки случай го намушках в капачките и му скъсах ахилесовите сухожилия с остриетата си. Оставих го да вие от болка на пясъка, осакатен.
Изправих се и се обърнах към морския пехотинец. Отстъпваше. Не откъсвах поглед от него, докато размотавах боздугана от ръката си. Тълпата вече го освиркваше. Алебардите са отлично оръжие за авангард от прости войници с подкрепа зад себе си. При схватка един на един обаче не ставаха, особено срещу противник с две оръжия.
Пристъпвах ту вляво, ту вдясно, търсех пролука. Той току се пресягаше, опитвайки се да ме държи надалеч. Хвърлих се напред — замахна. Лесно парирах опита му и вече бях твърде близо, за да ме достигне острието му. После той направи нещо, което почти не бях виждал да правят морските пехотинци. Обърна се и побягна. Само дето нямаше накъде. Връхлетя тълпата, а тя го изтласка обратно назад. Той започна да раздава юмруци — носът на някакво богаташче експлодира, докато противникът ми се мъчеше да си проправи път. Но вече летях към него.
Метнах се на гърба му и го намушках в двете рамене едновременно. Не исках да го убивам, но много се бях разлютил. Подкожната му броня се съпротивлява няколко мига, обаче само толкова. Остриетата се подадоха от гръдния му кош, а тълпата се превъзбуди, още неколцина от тях се опръскаха с кръв.
Придърпах го върху себе си, а после се завъртях и го възседнах, докато ревеше от болка с лице в пясъка. После под бесните крясъци на тълпата заудрях главата му в пода на арената, докато отдолу не се оформи локва кръв, а той спря да се движи.
Не ми пукаше и да го бях убил. Изправих се, целият окървавен, макар собствените ми рани да не бяха толкова много.
— Къде е?! — пъхтях, но имах сили и за пресипнал рев.