Заозъртах се за Алистър. Фиона ме гледаше с жадна усмивка.
Разбира се, обърнаха се срещу него. Присмиваха му се.
Той пък ридаеше и ми се молеше, докато си проправях път към него. Който ми се изпречеше, получаваше я подсечка, я лакът в лицето.
Стигнах до него, а той понечи да падне на колене. Сграбчих го за гърлото и го завлачих през множеството. Накрая го опрях в една стена.
Извадих остриетата си и обтегнах ръка. Фиона се бе озовала до мен. Очакването по лицето й бе почти като преди секс. После пък направи отвратена физиономия, когато Алистър се насра. Още смях. Някой ме хвана за ръката. Рязко завъртях глава, готов да нараня още някого — беше Колъм.
— Не! — извика. А после, по-спокойно: — Не можеш, Джейкъб.
Неколцина сред тълпата нададоха разочаровани възгласи. Пуснах Алистър и прибрах остриетата. Той се свлече в нечистотиите си.
— Какво не ви е наред, бе, хора?
Поклатих глава, отвратен и от тях, и от себе си. Не бих се сражавал за смислена кауза срещу Ролистън, но пък развличах тази измет. Кликата именно подобни хора защитаваше.
— Можеше да ни спреш по всяко време — обвиних Колъм.
— Казах ти, човек в моето положение трябва да прави подобни неща за гостите си. Дори да не му харесва.
Не се сещах какво да отвърна. Все едно бяхме от различни биологични видове.
— Ако, без да искам, съм убил някого от онези тримата, ще си успокоя съвестта, като се върна и убия и него — посочих Алистър.
Колъм вдигна длани помирително.
— Виж, защо не оставиш Фиона да те превърже?
— Айде, Джейкъб, моля те.
Фиона ме хвана под ръка. Загрижеността й беше изцяло фалшива. Отскубнах я от себе си и се разкарах от избата, взимайки пътьом бутилка уиски от една маса.
И повече ме бяха били, например Рану, но това беше още по-безсмислено от двубоя в Ню Йорк. Пресуших четвърт от „Гленморанджи“-то и едва преглътнах, преди алкохолът да започне да прогаря вътрешните ми наранявания. Подпрях се на стената на коридора.
— Добре ли си? — попита ме Фиона, отново с онази фалшива загриженост.
— Върви на майната си, става ли? — промълвих изтощен.
— Тате иска да се уверя, че си добре. И аз искам — кокетно отвърна тя.
Това не ми действаше добре.
Загледах я: колко отегчена и преситена беше, мамицата й? Тя се приведе и ме целуна. Отвърнах на целувката, опитвайки се да не мисля за Мораг. И по-точно, мислех за всичко, с което Мораг ме бе ядосала.
Гневът преобладаваше в чукането след това. Беше си точно такова — чукане. Да наблюдаваш партньора си през топлинните скенери по време на секс може да е красиво — цветовете се изменят, насищат се. Вътрешно разцъфване насред секс. Но в случая аз го правех, за да не я гледам.
Беше буйна, и буйно недоволна, когато я нарекох Мораг. Крещеше, блъскаше врати. Беше ми все тая. Имах си остатъка от уискито. Леглото изглеждаше като местопрестъпление. Трябваше да си прегледам раните, но бях твърде уморен.
Разбира се, бяха Спецназ. Какви други ще са? И им бяхме задължени до смърт. Лейтенант Владимир Скиров и вукарите му. Името идвало от някаква древна руска върколашка легенда. Скиров и хората му твърдяха, че не се правели на страшни — просто концепцията имала тактически смисъл. След като ги бях видял в действие, разбирах какво имат предвид. Можеха да тичат много по-бързо на четири крака. Вследствие на това имаха неимоверно подсилени предни крайници, а те пък им вършеха отлична работа в ръкопашния бой. Челюстите им — също, стига да нямаха против да си пълнят устите с парчета от враговете си. Е, нямаха.
Там беше работата, че руската кибернетика, особено военната, се стремеше към функционалност, а не към естетичност и финес. Приличаха по-малко на „върколаците“ от старите визфилми на ужасите, сензорните представления и това, с което се перчеха уличните банди, и повече на механични, вълкоподобни чудовища. Мадж беше казал нещо такова на Скиров по-рано, а той пък почти се беше задавил с водката си от смях. Руснаците имаха странно чувство за хумор.
И пиеха много. Владимир ни сподели, че след бойните действия най-много жертви в руската армия взима пиенето на непредвиден за пиене алкохол. Стори ми се, че има предвид горивото на етанологорящите им машини.
Бяхме длъжници на вукарите, тъй че цяла седмица стриктно спазвахме благородната традиция на британските полкове — крадяхме. В случая — всяка капка алкохол, която можехме да предложим в отплата.