Пихме за Доркас. Пихме и за техните хора, загинали по време на сражението. Мадж дори предложи да пием за ръката ми. Абе, пихме много.
Една събота се бяхме озовали в офицерската столова. За щастие лейтенантът не виреше нос и пиеше с подчинените си. Може би щеше да пие и с Берсерки, ако искаха. Столовата бе частично взривен бункер, плетеница от коридори и ъгълчета за напиване. По-надълбоко се помещаваха спецчастите и опиташ ли да стигнеш дотам, залагаш живота си на карта. Освен ако не беше някое хубаво войниче на среща с някого, достатъчно корав, за да те опази.
Хибридите не бяха от Спецназ, а казаци от Южна Русия. Казаците бяха спомагателни елементи към специалните части и ги водеше капитан Костя Скоропадски. Беше млад и сякаш не чак такъв чекиджия като повечето офицери. Мълчеше си и въпреки по-високия си чин отстъпваше пред Владимир. Хибридите бяха откачили конските си тела и бяха отново двуноги. Сякаш се чувстваха неудобно така.
След като Организацията бе превзела Руската федерация, казаците се бяха разбунтували и бяха основали собствена държава, Казакия. Макар техните отряди още да бяха част от руската армия, по улиците на Москва навярно би се проляла кръв между тях и Спецназ. В онази част на света бяха злопаметни. Въстанието бе оставило дълбоки белези и у двете страни. Тези казаци обаче бяха наследници на колонизатори от Сириус. Равнините на Сириус, поне преди войната, приличаха много на онези от родината им. Били коневъди, преди да пристигнат Те, а след това казаците, постъпили както винаги: хванали оръжията.
Конските им тела били разработени, за да им помагат в коневъдството. Развиваха скорости, съизмерими с почти всички колесни машини, но пък стигаха до места, недостъпни за тях. И така, казаците бързо намерили ново приложение на хибридните си тела.
Костя ми каза, че никога не е виждал истински кон — били избити, преди да се роди. Понякога отивал в сензорните кабинки да поязди. Чудеше се дали са уцелили правилната миризма.
Кучетата пък бяха порода „тоса“, японски бойни кучета с обширни модификации. Едно от тях бе отпуснало глава в скута на Владимир, който го чешеше зад ушите. Харесвах кучетата. Като малък даже бях късметлия да си имам едно. Беше зачислено на баща ми, коли. Тези обаче бяха страшни. Следваха Спецназовете навсякъде и бяха напълно безшумни. Владимир обясни, че са им махнали гласните връзки. Пресегнах се да погаля едно по главата. То лениво отвори око — всъщност леща, като моите.
В някакъв смисъл бе ужасно, че ги използват по този начин, но имаше нещо успокоително в присъствието им. Някаква пародия на нормалност.
Службата в Спецназ на практика ти гарантираше висока позиция в Организацията. Мнозина от хората на Владимир бяха голи до кръста, осеяни с татуировки. Преди сто години подобни татуировки се получавали в затвора, но за да отидеш сега в затвора в Русия, трябва да извършиш престъпление, което Организацията не одобрява. А сториш ли го, обикновено не доживяваш до затвора.
Мадж, който трябваше да се пребори — почти до смърт — за правото си на място в столовата, бе готов на някои „услуги“ в замяна на новоиздействаните си привилегии. Честно казано, огромните върколаци от „Спецназ“ изглеждаха кошмарно.
— Няма ли да е малко като секс с животно? — попитах го, пиян.
— Да! — извика той с нездравословен ентусиазъм.
Възползвах се от момента, за да се упътя обратно към бара с част от заслужената ми надница. Проправих си път през тълпата, знаех, че ще трябва да се пазаря, за да получа относително читава водка — иначе казано, такава, каквато няма да те направи стерилен. Радвах се, че поне няма как да ослепеем — очите ни бяха изкуствени.
В ъгъла мярнах Бък и Гиби, цяла гора от расти и бради. Бяха си метнали палтата и шапките на столовете до себе си, а край тях се навъртаха момчетата и момичетата от отряда за поддръжка на морала. Извърнах се, за да потисна неприязънта си. Не бяха просто онези от поддръжката на морала, макар и те да бяха сред причините. Предпочитах сензорното порно в кабинките. Бък и Гиби бяха от 160-ти полк за Специални въздушни операции, Нощните преследвачи — великолепни пилоти, които подпомагаха специалните оперативни отряди. Само че тези двамата бяха лични шофьори на формалния ни лидер майор Ролистън и личната му убийца, Джоузефин Бран, Сивата дама. Ако Бък и Гиби бяха тук, значи бяха тук и Ролистън и Бран — а това значеше, че ни чакат лайна.