— Значи „наздраве“ — осветли ме Мадж, приведен над мен. По някаква причина ми се стори много смешно.
И вукарите пиха. После едновременно строшиха чашите си в стената. На останалите специални отряди не им се понрави експлодиращото край главите им стъкло. Не знам защо. Нямаше да нарани никого. Скочихме на крака и започнахме да се извиняваме напосоки. Явно ми беше нощ за първи преживявания. Не очаквах към нас да закрачи групичка с вид на военна полиция. Всички така се изненадаха, че ситуацията временно утихна. Столовата се смълча.
— Ама че усет към момента — сухо изкоментира Грегър.
— Тия ще се самоубиват групово ли? — попитах.
Типът начело на военните ченгета очевидно беше от кибер отряда им за бързо реагиране. Той поне имаше благоприличието да изглежда просто много, много смутен. Другите му хора сякаш вече се бяха насрали в гащите.
— Сержант Дъглас? — попита.
Мамицата му! Трескаво запрехвърлях варианти какво съм оклепал този път. Колко алкохол бяхме откраднали? На вътрешния ми дисплей запримигва текстово съобщение: „Имаме заповеди да ви съпроводим до полевата болница, за да предадете ръката си.“
Имаше логика. Навярно офицерът, за когото е била предназначена, си я искаше. Много връзки и търпение ще да е имал, за да организира това.
— Тая няма да я бъде — заяви Грегър и пристъпи до мен. Аш, Бибс, Брауни и Шаз сториха същото. Грегър заповяда: — Мадж, ставай.
— Не може ли да демонстрирам подкрепата си от по-удобна позиция?
Грегър го изгледа кръвнишки. Мадж се изправи.
— Отвратен съм! — изрева от мястото си Владимир. — Та той е войник! Добър войник! Изгуби си достойно ръката, а вие идвате и го унижавате! Ще се нагостя с плътта ви, ще изпотроша кокалите ви, ще ги изсмуча, ще ги пресуша!
Струваше ми се, че леко преиграва. Всичките киберкучета бяха на крака и изглеждаха, сякаш ръмжат, макар всъщност да не можеха. Командирът на военните ченгета като да го избиваше на плач. Владимир пък се привеждаше, готов за скок.
Точно преди да се почне, видях Викария в другия край на помещението — зяпаше мен. Владимир скочи. Настана як въргал.
Събудих се объркан. Не знаех къде се намирам. След това видях окървавените чаршафи и си спомних. Раните ми зарастваха, малките почти ги нямаше. На по-сериозните им трябваше повечко време. Може би трябваше да си прегледам гръбнака.
Какво ставаше? Нима Викария е бил на Сириус? Тогава не го познавах. Бях го срещнал чак на „Санта Мария“. Но по онова време той не си носеше войнишкия медальон, а бе в униформа. Имаше вероятност да е бил там. Операция „Спирала“ се бе случила там, но според слуховете се е действало от орбита, във фрегата на Националната агенция за сигурност, а не на земята. Защо го бях видял там?
Изправих се и се запътих към стаята, която Кени ми беше посочил на идване. Запитах се мимоходом къде ли се е дянала Фиона, но изобщо не ми пукаше.
Махмурлукът, който отново си бях заслужил, бе значително подсилен от удара с шипеста стоманена топка по главата, който пък изобщо не си бях заслужил. Стигаха ми тия откачалки. Щях да се махна оттук. Само да си събера нещата — и обратно към бивака. Като стигнех там, щях да си прегледам останалите рани.
Всичко бяха развалили. Красотата на природата не можеше да се мери с извратеняците, които живееха сред нея. Може би и аз бях от тях. Не можех да остана, а не мислех, че ще ме оставят на мира, щом откажех да им играя игричките. Трябваше да поговоря с Бог.
5.
На юг
Да се уча да свиря и да съм нечий бияч. Явно не ми е било писано. Връщах се на юг. Не знаех накъде отивам. Слънцето бе пропъдило дъжда. Времето бе свежо, но студено.
Принадлежах ли някъде изобщо? Можех ли да се установя на едно място? Не бях опитвал. Не можех да спра да мисля за Мораг и заявката й за предстоящо самоубийство.
— Бог? — рекох, след като си включих вътрешните комуникационни системи.
— Да, Джейкъб? — Тъжен ли звучеше, или така ми се струваше заради последния ни разговор?
— Как се чувстваш? — попитах.
Последва дълга пауза.
— Няма особена промяна.
— А Мораг?
— Отвъд обсега ми е.
Сега пък наскърбен ли звучеше? Дали не бе, защото създателите му го пренебрегваха?