— Бог, как умря Викария?
Бях се сетил за съня си и как Викария се бе намърдал там, където не трябва, в подсъзнанието ми, сред това непрестанно повторение на всички лайняни и опасни случки от живота ми.
— Нямам данни за смъртта на Уилям Стътнър.
Значи това му беше истинското име. Но нещо не се връзваше.
— Ролистън е успял да я покрие?
— Не мисля, че случаят е такъв.
— Викария е жив? — попитах невярващо.
— Не мога да кажа със сигурност, но доказателствата водят натам.
— Какви доказателства?
— Енергийният поток към съоръжението за разпити на МИ5 съответства на нужния за животоподдържаща машина и сензорна кабинка. Също така нямам данни, подсказващи, че е отведен другаде, нито пък че в съоръжението има друг човек.
— Значи там са го отвели, когато са го спипали в Дънди?
— Уликите, до които имам достъп, го потвърждават с почти пълна сигурност. Искаш ли да ги прегледам отново?
И все пак се връзваше. Първо биха искали да го разпитат. Сигурно имаше много информация. Не просто за Посланик, но и за Божието съзаклятие, от което бе част заедно с Езичника, Татко Неон и други.
— Още ли го разпитват? — попитах.
— Според данните в момента не. Но ако използват сензорна кабинка, може да е в режим на автоматизиран разпит. Ако пък е така, информацията, която добиват от него, не тече през никой познат ми канал.
— Ако разполагат с всичко — а сигурно е така, защото никой не издържа толкова дълго, — защо е още жив?
— Предполагам, че замесените са били ангажирани другояче и никой не се е сетил да го убие.
„Предполагам“?
— Бог, ти предположение ли направи?
— Да, обаче въз основа на 2,7462 терабайта помощна информация.
Не разбирах от тия неща, но се питах дали Бог не започва да надскача параметрите си. Към свобода ли се стремеше? Или, по-страшно — искаше да „поправи“ сгрешените у нас неща?
— Къде е това съоръжение?
На вътрешния ми дисплей се прехвърли файл. Имаше адрес и изображения — мястото приличаше на малък склад в западнал промишлен район, — както и друга информация, която Бог бе успял да изнамери. Сред нея бяха и кадри от отвличането на Викария в един летящ автомобил — беше с качулка на главата и вързани ръце. Джоузефин Бран държеше за белезниците и с лекота тикаше напред много по-едрия от нея мъж. Предаде Викария на някакви торбаланковци, очевидно не военни, които навярно ръководеха съоръжението. След това тя се обърна и погледна право в камерата.
Карах с деветдесет километра в час по един от по-неразнебитените високопланински пътища и гледах записа на малко екранче върху вътрешния си дисплей. Знаех, че е просто инстинктът на Сивата дама, който й подсказваше откъде я наблюдават. Знаех, че е в друга звездна система. При все това отметнах стреснато глава, право във въздушната струя на мотора. Безличната физиономия на Джоузефин и неутралното й изражение някак ме плашеха. Все едно ме наблюдаваше през времето и пространството. Пълни глупости, разбира се. Все пак бързо прекъснах видеото.
Съоръжението беше в Ковънтри, на ръба на Бирмингамския кратер. Ковънтри — друго белязано със стигма място. Лесно се скриваха неща по такива места.
Нямаше какво да се направи — трябваше да проследя Викария. Беше се опитал да спечели време за мен и Мораг, беше ни помогнал. Наругах се за глупостта си. Трябваше още отдавна да го проверя. Бях решил, че е мъртъв. Ролистън докарваше нещата докрай, Джоузефин — дори повече от него, но пък здравата ги бяхме изпотили. Явно са били принудени да напуснат системата, преди да довършат тази работа.
Дали нямаше това предвид Татко Неон, като ми каза, че мъртвите искали да говорят с мен? Ако да, можеше да е една идея по-разбираем, та да дойдем и да приберем Викария веднага. Може би това бе цената за съществуването на Бог — всички подобни послания трябваше да са загадъчни. А откъде знаеше Татко Неон? Или и той просто бе попитал Бог?
Гостуващата роля на Викария в съня ми бе плод на виновното ми подсъзнание, което ме принуждаваше да проверя. Поне се надявах да е така.
Бях относително сигурен къде съм, макар да се опитвах да ограничавам максимално комуникационните канали, включително джипиеса си. Карах през тясно дере, напряко, за да спестя време. Намирах се край Питлохри в Пъртшир. И от двете ми страни се издигаха стръмни скални възвишения.