Подминах една отбивка без настилка и зърнах отпред древен автобус. Още преселници от градовете, предположих. Семействата бяха няколко, всички на колене, с лице към автобуса, ръцете им — завързани зад гърбовете. Пред автобуса бе паркирала полицейска бронирана кола, чиято лампа проблясваше в синьо. Две ченгета наглеждаха преселниците. Други две вадеха бременна на вид жена от автобуса. Съпротивляваше се.
Подминах ги. Не всеки проблем в света бе моя работа. Отивах да прибера Викария. Дължах му го. Нямах време за това.
Натиснах спирачките на „Триумф“-а и се обърнах назад. Свалих стъпенката. Ченгетата хвърлиха жената на земята. Започнаха да я налагат с електрошоковите си палки, но без да ги включват. Слязох от мотора. Жената се бе свила на кълбо в опит да предпази нероденото си дете. Двама от преселниците, мъж и жена, опитаха да се изправят и да й помогнат. Получиха по един ритник в гърба, толкова силен, че забиха чела в калника на автобуса.
— Ей! — провикнах се.
Двамата побойници вдигнаха погледи. Единият настъпи бременната по главата. Другият закрачи към мен.
— Не е твоя работа. Заминавай, да не си го получиш и ти — нареди, а гласът му преливаше от самомнително заповедничество. Тоя чекиджия даже не беше шотландец. Продължих към него.
— Чу ли ме, бе, ей?!
Гадният тип пусна ток по палката си. Приближих го съвсем плътно, а той замахна. Приведох се и го тласнах назад с ъперкът в гърдите. Той отново опита да ме улучи, но аз отново се приведох — беше се оставил открит за ритник в лицето. Залитна назад. Последвах го и го изритах повторно в лицето. Продължи да размахва палката. Този път, докато го отбягвах, се завъртях и шутът ми спука шлема му. Той се люшна встрани, право в следващия ми ритник. Не се отказа — опита се да натика върха на палката в лицето ми, но аз се отместих, сграбчих ръката му и му строших лакътя.
Онзи се разкрещя. Взех му палката и му пуснах ток в лицето и чатала по няколко пъти. Изкарах си на него цялата си ярост към чепове като Колъм и Алистър и цялото си безсилие пред тях. Когато му позволих да се строполи, представляваше кървяща човекоподобна буца от болка.
Пъхтях. Не от усилието, а защото бях подценил стаилия се в мен гняв. Освен това три ченгета ме държаха на мушка, двама от тях с пушки, третият с автомат.
— Легни с ръце на тила! — извика единият.
— След като току-що смачках един от вашите, едва ли ще свърши добре за мен, ако ви послушам.
— Ще стреляме.
— Хич не се и съмнявам.
Изпъчих им се. Лазерът на рамото ми се подаде през дупката в шлифера.
Коленичилите край автобуса се заизправяха. Двама се втурнаха към бременната. Другите бавно се запрокрадваха към полицаите. Изглеждаха нервни — разгневени, но нервни. Евтините им импланти значеха, че са ветерани. Сигурно никак не им бе харесало ченгетата да им се големеят.
— Не ми се пречкайте — казах на преселниците. Те застинаха и се отдръпнаха. Обърнах се към полицаите. — Това ми се отдава по-добре, отколкото на в… — започнах, но един от тях вече обвиваше пръст около спусъка.
Яркочервеният лазерен лъч прониза пушката и я нажежи. Мина през оръжието и през крака на ченгето, от който се отлепи парче плът. Мунициите в пушката експлодираха. Ченгето отхвръкна по гръб на земята, а униформата му отпред се превърна в овъглен парцал.
Втурнах се наляво, с тежкия ми мастодонт в дясната ръка, в лявата — лазерен пистолет „ТО-5“. Полицайката с автомата стреляше след мен, опитваше се да ме фиксира с мерника си. Дулото й сякаш припламваше на бавни обороти. Така виждах и мастодонта си, когато открих огън. Улучих я над лакътя. Мощният куршум проби бронираната й униформа и каквато подкожна броня е имала. От хидростатичния шок ръката й се откъсна и отлетя назад. Показалецът й натискаше конвулсивно спусъка и автоматът продължаваше да стреля.
Това представляваха старателните ми опити да не ги избия.
Прицелих се в крака на третото ченге с лазерния пистолет. Успях само да сваля димящи части от бронята му. Неговият изстрел ме улучи в ребрата и ме завъртя настрани.
Той се втурна към колата си. Влезеше ли, щях да съм в беда, защото щеше да има укритие и достъп до оръжейните системи на автомобила. От друга страна, бях почти сигурен, че не съм убил още никого, и исках да си остане така. Стрелях и с двете си оръжия в земята между него и колата. Той смени посоката. Изтърча нататък по пътя, по-далеч от отбивката. Остави пушката да увисне на ремъка, извади автоматичния си пистолет и откри сляп огън зад себе си. Няколко от 10-милиметровите куршуми се размазаха в бронирания ми шлифер. Един от преселниците извика, когато го улучи рикошетът. Така. Край на веселбата.