— Да, донякъде.
— Къде са пазачите ти?
— Не знам. Може би са ме забравили.
— Вече нищо не се забравя. Бог ни напомня постоянно.
— Бог е сработил? — попита Викария.
— Дефинирай „сработил“.
— Разкажи ми всичко.
Огледах се из църквата. Не знам защо, може би по навик — все пак бяхме в част от сензорна програма. Нямаше да се издадат с нищо.
— Не мисля, че имам много време.
— Все го имаш повече от мен.
— Не можем ли първо да се измъкнем оттук?
— Как и къде? Просто ми разкажи, Джейкъб. Поне толкова ми дължиш.
Прав беше. А и ме чакаха побой и затвор, нищо друго. Копелетата го бяха изтезавали толкова много, тук и във физическия свят, че явно му бяха върнали разсъдъка.
— Какво е това? — попитах и посочих изображението на Мораг.
— Нескопосана алегория. Разкажи ми.
Разказах му. Той ме слушаше внимателно и рядко ме прекъсваше, макар да поиска да узнае всичко, което ми беше известно за Демиург и за стореното от Мораг при Кучешките зъби. Не знам колко време ми отне. Опитвах се да не му мисля много-много, но накрая още никой не ме беше разкачил.
— Жалко, че сте пуснали Бог с тези параметри. Не мисля, че са били достатъчно стриктни. Очевидно е склонен към размисъл и неувереност. Чувството за непогрешимост би било по-полезно.
— А ти би могъл да го програмираш, така ли?
— Ако имах достатъчно време, с помощта на останалите. За малко да унищожиш всичко, за което работихме, с недомисленото си и прибързано решение.
— О, извинявай. Ще гледаме да се справим по-добре следващия път, когато ни погне могъща конспирация.
Викария успя да пренебрегне сарказма ми и само кимна умислено, сякаш бе склонен да се съгласи.
— В много отношения Демиург ще се окаже по-доброто постижение, макар да е инструмент за власт.
— Искаш да минеш към тях ли?
— Недей да остроумничиш.
— Виж, първо трябва да измислим как да те преместим и да ти осигурим медицински грижи. Имам малко пари, само да намерим…
— Мъртъв съм, Джейкъб. Просто призрак в машината.
— Но това не е…
— Съсредоточи се.
Подаде ми сгъната хартиена листовка.
— Какво е това? — попитах.
— Псалтир.
— Защо ми е…
— В името Божие, Джейкъб, символен пренос на данни е. Съдържа всичко, което си спомням за операция „Спирала“.
— Какво…
— Ако спреш да ме прекъсваш, ще ти кажа. Отнеси го на Езичника. — Понечих да попитам защо, но Викария вдигна длан. — „Спирала“ проработи. Успяхме.
— Хакнали сте съзнанието Им?!
— Очевидно. Но не можахме да го разберем, нито да го понесем. Не бяхме в електронно пространство, създадено от човешки разум. Намирахме се в биологически ум, който — когато ни усети — с лекота ни изхвърли. Направи го по свой начин, според свои ориентири и концепции, които за нас, разбира се, бяха напълно чужди. Съзнанията ни поначало не са имали шанс. Тъй че се опитвахме да осмислим случващото се, да се защитим някак, да се хванем за някоя близка нам познавателна рамка.
— И ти си видял Ада?
Не отвърна, а просто се втренчи в мен. Сякаш се опитваше да овладее някаква ярост. Към кого беше насочена — не бях сигурен. След малко сякаш се поуспокои.
— Оттогава стигнах до извода, че за да работи това, интерфейсът, който ние така и не видяхме, трябва да е или Тяхна технология, или човешка биотехнология — имитация. Предполагаемо щеше да дойде от Кликата, в което имаше логика: Ролистън присъстваше в подготовката на „Спирала“.
— Но защо да го правят? Бездруго са разработвали Кром, който значи пълно подчинение, нали?
— Само че по онова време не са имали Грегър. Кром е бил още в ранна фаза и така си е останал, ако това, което ми казваш, е вярно. Но ако са успеели да се вмъкнат в съзнанието Им, са щели да започнат да им влияят още тогава.
— И да контролират по-добре войната.
— И да я удължат, докогато поискат.
— Да се вмъкнат? — попитах.
Ненавиждах информационните технологии, но в главата ми се опитваше не да се вмъкне, а направо да нахлуе някаква идея.
— Започваш да схващаш. Останалите от нашите хора са използвали Посланик за операционната система и процесорната мощ, нужни на Бог.
— А Демиург пък използва същите принципи, но се основава на проучванията на вашата конспирация.