Не исках да убивам повече, но ето че го сторих, със свой приятел. Още една жертва на Ролистън, като толкова много други.
Докато вървях към изхода, компенсаторните ми зрителни механизми рязко се включиха — мощни лъчи светлина пронизаха мръсните прозорци и открехнатата врата. Знаех, че имам компания, още щом излязох от сензорния транс. Не се спотайваха. Не ми се занимаваше да ги чакам да влязат, а и не се сещах откъде мога да се измъкна.
Навън бе много светло — блестяха прожектори, виеха сирени, въоръжени хора викаха. Спомних си акостирането ни при Далечната Ниота Млима, космическата станция, привързана към кенийската сонда, след бунта ни на „Санта Мария“.
Докато следвах заповедните крясъци и крачех напред с вдигнати ръце, няколко неща ме притесняваха. Къде бяха пазачите на Викария? Коленичих, както ми наредиха, докато напредващият отряд за бързо реагиране ме държеше на мушка. Чувствах се като знаменитост — докато не ме събориха по лице и не ме закопчаха. И как знаеше Викария какво съм видял в Кучешките зъби? Самият аз се опитвах да го забравя.
После, разбира се, започнаха неизбежните ритници.
6.
Някъде в Мидландс
И по-зле са ме били, обаче и този бой си го биваше. Когато се умориха да си нараняват краката и юмруците в подкожната ми броня, започнаха с палките. Вътрешните ми системи ме предпазваха от електрически шок, но и те могат да бъдат претоварени, както бяха сторили Бранниците в Подвижния град. Тъй че ченгетата също опитаха. Единственият ми лъч радост бе, когато неколцина успяха да си пуснат ток взаимно. Най-сериозни възражения имах срещу жалките им заплахи. Репертоарът им бе ограничен до анално похищение — отегчително.
Опитах да не им се вържа. Военното обучение ни втълпяваше да останем колкото се може по-безучастни към подобни неща. Наложи се да използвам цялото си самообладание, за да не се изгавря с тях. Сигурно трябваше да им се ядосвам, но пък ако някой бе сторил с Жребец, каквото аз бях сторил с колегите им край Питлохри, щях да се погрижа да го убия.
Охлузен и изпотрошен, се стоварих на пода на килията достатъчно тежко, за да блъвне кръв от устата и носа ми. Като цяло мисля, че се отървах леко, или може би тъкмо си възвръщах способността да се движа. Забелязах, че кръвта ми е плиснала върху нечии скъпи на вид обувки.
— И за по-малко съм трепал хора — каза някой с тежък кокни акцент.
Вдигнах глава и изгледах този някой с едното си все още отворено око. Дори от това ме заболя.
— Това не е ли малко банално? — попитах. Или поне опитах, макар да излезе мешавица от ломотене и кървава слюнка.
Беше дребничка азиатка — носеше стилен делови костюм с пола. Около половината й тяло очевидно бе кибернетично реконструирано. Изглеждаше ми много позната.
Едър европеиден тип с костюм и една от новите гаусови пушки стоеше от едната й страна, а от другата — жилава китайка, облечена и въоръжена по същия начин. Очевидно бяха телохранители, но за разлика от повечето не просто се преструваха на такива. Ясно ми беше, че са професионалиста.
— Знаеш ли коя съм? — попита жената.
— Изглеждаш ми позната. — От устата ми продължаваше да капе кръв. — От визфилмите ли си? Сензорно порно? — Телохранителите се опитваха да сдържат усмивките си. Само дето не се мъчех да съм духовит — просто бях объркан. Макар че защо би ме посетила порнозвезда? Продължих: — Тях обаче ги познавам. Лиен, Майк — поздравих ги.
Бяха от бившите Специални военноморски служби. Бяхме завързали кратко познанство на Куче 4, но мисля, че бяха прекарали повечето си време на Проксима. Майк ми кимна.
— Мале, Джейк — каза Лиен с тежкия си скаузърски акцент. — Все едно някой те е изсрал току-що.
Успях да й вдигна среден пръст, но само защото кибернетичната ми ръка си работеше добре.
— Казвам се Комали Ахтар. Аз съм премиерът — рече тя, сякаш трябваше да е важно за мен.
Поне си обясних откъде я познавам.
— Значи не сте от порното?
— Не, сержант Дъглас, не съм. — Започваше да повишава тон.