Посланик ни беше казал, че Те искат мир. Ние също го искахме. Ура, войната свърши! Само дето Ролистън и Кронин се измъкнаха. Избягаха с фрегати от ново поколение, също подсилени с Тяхна технология, и с помощта на плашещо добри хакери, които според нас използваха софтуер, извлечен от проекта Демиург. Фрегатите — които явно сега са се нарекли „Черните ескадрони“, — се насочиха към четирите колониални системи на Сириус, Лаланд, Звездата на Барнард и Проксима. Мислехме, че планът им е да превземат комуникационните мрежи във всяка система с Демиург — така щяха да контролират информацията там и да спечелят на своя страна колониалните военни сили. Мислехме и че ще се опитат, с биологичен агент, извлечен от Тях и разработен в проекта Кром, да заразят, подчинят и контролират тези от Тях в системата на Сириус. Така се върнах там, в най-неприятното за мен място, към което обаче мислите ми все ме теглеха.
И с друга цел отидохме в системата на Сириус. Може би защото умирах от радиационно отравяне, или защото на Мораг много й се ходеше. Изненадах се колко по-зле беше в сравнение с предните ми посещения. Облечени в екзоброни Мамелюк, излязохме в Космоса — напуснахме напълно функционален космически кораб и инфилтрирахме Кучешките зъби. Това е астероиден пояс в системата на Сириус, където Те са най-многобройни. Планирахме да открием вируса/спорите на Кром, за да не Ги заразят.
Мораг имаше различен план. Остатъците от Посланик още живееха в невралната й кибернетика и тя искаше да общува с Тях. Напусна ни.
Не знаехме обаче, че когато Ролистън ни бе нападнал при сондата на Атлантида, е заразил Грегър с Кром. Превърнал го бе в оръжие роб, носещо чума в себе си. Бяхме компрометирани. Милиардите от Тях там решиха да ни избият. Това го разбирах. Малко повече ме изненада опитът на Грегър да асимилира и измени Тяхната плът и да Ги зарази, тъй че Ролистън да може да Ги контролира.
Балор умря. Най-после отвори окото си. Каквото и оръжие да криеше там, почти успя да затрие Грегър. „Почти“ не беше достатъчно. Старата гад обаче си подари воинската гибел, за която мечтаеше. Само че Гиби уби Грегър. Летеше с „Копието“, кораба ни. Захвърлил всяка предпазливост, връхлетя Кучешките зъби, като поемаше огън на всеки сантиметър, но стигна до Грегър и детонира двигателите и товара си. Направо дезинфекцира целия район. Никога не бях виждал нищо, подобно на стореното от Балор и Гиби. Мислех, че такива моменти отдавна са отминали, ако изобщо са съществували.
И така, вместо да очакваме мир, очаквахме междучовешка война — над двеста и петдесет години след като си бяхме обещали, че повече няма да си го причиняваме. Бяхме решили, че цената е твърде висока… Но ето че очаквахме да я платим, половината човечество срещу другата половина. Ние си бяхме виновни. Всъщност, не точно — Кликата беше виновна. Ролистън и Кронин бяха виновни. Ние бяхме просто катализаторът.
От предателството на Грегър ме заболя. Много. Ала макар че звярът бе с неговото лице, Ролистън бе създателят му. Не моят приятел стори това. Приятелят ми бе загинал в сондата, когато Ролистън е инжектирал в главата му Кром. Ролистън толкова пъти се бе опитал да убие и мен. Плачеше си някой да му види сметката. Не от мъст, макар че би било хубаво. Просто трябваше да се случи, ако и да не можех да го сторя аз.
Бяхме играли с невъзможни залози, но спечелихме. Поне някои от нас. Така де, бяхме още живи — броя го за победа. Бяхме в навечерието на нова междучовешка война, но моята борба беше приключила. Бяхме сторили предостатъчно, нали така? Друг да му мисли. И не просто бях уморен. Знаех, че съм на една престрелка от смъртта, ако онзи отсреща знае какво прави. Никога не съм вадил особен късмет, и с останалите от нас беше така — късмет за нас почти не оставаше, — но този път бях насилил и малкото си късмет до краен предел.
Мораг не се съгласи. Искаше да продължи до края. Използва някакви думи от запаса на младите, на вечните оптимисти, неща като „чувство за дълг“. А може и да не е била оптимист, може би е искала да умре. Все пак майка й я беше продала за шепа кристал, да проституира. Имаше най-малко късмет от всички ни — защо да го насилва? И все пак го стори. Аз не можех повече. Помислих, че ще се разплаче, когато й го казах. Не исках да я разплаквам, нищо че един Бог знае колко пъти бях успявал. Просто е хубаво да знаеш, че на някого му пука достатъчно, за да плаче. Но очите й вече бяха кибернетични. Подобно на всички нас, безкрайната шибана война я караше да продава човешката си същност, парче по кибернетично парче.