— Отчаяни сме — рече тя накрая. Повярвах й. — Това, което ще ви кажа, трябва да остане в пълна тайна.
— Ако се върна да работя с Езичника, Мораг и останалите, ще трябва да го обсъдя с тях.
Тя обмисли и това. Мисля, че се бореше с годините обучение и опит, които й подсказваха колко е важна поверителността. Аз пък се борех с годините мисии, в които слизахме на терен без почти никаква информация.
— Разбирате как ще водим тази война, нали? — рече тя накрая.
— Флотилии и виртуална мрежа — отвърнах. — Те имат флотилиите, но, ако разбирам правилно съотношението между Бог и Демиург, имаме процесорната мощ да използваме Бог по-добре. Демиург разчита само на процесорите на четирите ни колониални флотилии.
— И да, и не — рече тя. Това беше неочаквано. — На теория имаме процесорната мощ, но откакто Бог съществува, все повече правителства изолират системите си и свалят ресурсите си от мрежата.
Тогава ме осени.
— И няма да искат да споделят с нас, защото така биха пуснали Бог при себе си — простенах. Значи Демиург можеше и да надделее. „Разделяй и владей.“ Недалновидността на човечеството ми взимаше дъха. — И какво мислят, че ще се случи?! — попитах ядосано.
— Помнете, че заплахата още не е непосредствена.
— Изгубихме контакт и с четирите шибани колонии!
— Няма нужда да убеждавате мен. Но има и друго — каза тя.
Зачаках. Имах чувството, че ще науча още нещо, което ще ме накара да се ядосвам за глупостта на хората.
— Защитите на Земята не са толкова непробиваеми, колкото хората вярват.
Сърцето ми се сви.
Знаех отпреди, че местната флотилия е от кораби по-старо поколение, оцелели след мисии в колониите. Знаех, че нито са толкова модерни, нито са толкова много, колкото колониалните. И въпреки това вярвахме, че Земята е непревземаема крепост, обградена от орбиталните си оръжейни платформи.
— Значи е лъжа? — попитах гневно.
— Не точно. Проблемът е същият. Бездруго беше трудно всички да си помагат срещу Тях, а когато гибелта е буквално на прага ни, когато залозите са толкова по-високи…
— Аха, мислят, че имат много за губене. А войничетата по колониите все едно нямат!
— Мислят най-напред за себе си, разбираемо е.
— Значи няма да има единен отбранителен фронт?
Ахтар кимна.
— А някои дори може да искат да се спогодят с Кликата.
— Но така ще ни превземат изцяло!
Не можех да повярвам.
— Някои биха го предпочели пред повсеместно унищожение.
— Страхотно. И какво искате от мен? Да отида и да умра под чуждо слънце в името на правителства, твърде глупави, за да работят заедно?
— Да.
Явно говореше напълно сериозно.
— Аха… Не ми звучи особено привлекателно.
— Така е — съгласи се тя.
И това не го очаквах.
— Трябва да поработите върху ораторските си умения.
— Нима искате да ви лъжа?
Добър довод.
— Е, поне смекчете удара.
— Преебани сте.
— Да, така е по-добре.
— Искам да си продадете живота скъпо. Искам да им причините колкото можете повече проблеми. Ако мислите, че можете безопасно да ни доставите данни, сторете го — трябва ни всяка капчица. Но по-важното е друго: искам да саботирате, убивате и рушите, да направите всичко възможно, за да им нанесете щети и да ги забавите. А когато ви заловят — а те ще успеят, — искам да се самоубиете и да унищожите вътрешната си памет, преди да им паднете в ръцете.
— Нали осъзнавате, че враговете, за които говорите, са точно като мен и вас, но са подлъгани от Ролистън и Кронин?
Тя отвърна, без да й мигне окото:
— Да. Самата аз много съм мислила за това. Ако се сетите за друг начин…
Питах се колко ли още дължа на този свят.
— Мисля, че сте ме сбъркали с някого. Не искам да умра.
— Е, какво да се прави.
— И защо сте ме набелязали?
— Не мога да реша дали сте пълен солипсист или също толкова арогантен.
— Знам какво значи само едната дума.
— Не сме ви набелязали. Ще запазим половината от специалните си сили, включително тези в резерв, тук, за да посрещаме каквото дойде, ако нещата се развият зле. — „Посрещане“ беше евфемизмът за „отряди самоубийци“. — Изпращаме останалите в колониите, заедно със специалните сили на страните, които ни съдействат.