— Да, схванах — отвърнах й. — Как вървят плановете ни за връщане у дома?
— Добре. Няма да има проблеми, освен ако собствените ни хора не ни взривят.
След тези думи тя се умълча. Виждах, че много й се иска да ми каже нещо.
— Е, ще го направиш, значи? — обадих се. Тя кимна и вдигна поглед към мен.
— Искам да дойдеш с мен.
Звучеше толкова чистосърдечно. В подобни моменти губеше обичайната си чепатост и си спомнях колко е млада всъщност. И как не й бе позволено да е такава.
— Мораг, аз… — подех.
Вече го бяхме обсъждали. Нямах база за сравнение, а и ставаше дума за съзнанието на раса, която целокупно се опитваше да изтреби нашата, откакто се помнех. Колкото и лъжовно да се бе оказало всичко това, просто не можех да се отърся току-така от годините омраза и война.
— Ще се грижа за теб. Ще те пазя — промълви тя.
Повярвах й.
В тази пещера се чувствах най-спокоен и защитен от детството си насам. Тъжно бе, че тези доскоро смъртоносни създания се грижеха за мен по-добре от всеки друг, откакто се бяха споминали родителите ми. Ако нещо щеше да се промени, може би трябваше да спра да се боя от това, което не разбирам. Де да ставаше толкова лесно.
— Добре — отвърнах накрая.
Тя се усмихна. Харесваше ми да я виждам щастлива.
— И няма повече да се намушкваш.
Все пак сякаш се възстановявах по-бързо. Имаше логика. Това, с което Те ме бяха напомпали, търсеше накърнена плът, изяждаше я и я заменяше. Не ми се разсъждаваше по темата. Не можеше изобщо да се сравнява със способностите на Ролистън, но само след няколко часа раните ми изглеждаха много по-добре. Само дето бързото лекуване болеше повече.
Когато настъпи моментът, Мораг ме хвана за ръка и ме отведе в личната ни пещера, както започвах да я наричам. Седнахме край вирчето и тя пое дланите ми в своите. Не можех да си обясня защо, но се чувствах леко глуповато. Когато от вирчето се подаде нещо, скочих на крака с извадени остриета.
— Джейкъб, всичко е наред — опита се да ме успокои Мораг.
Бяха органични пипала, белезникави, а не черните, с които бях свикнал. Приличаха на умалени копия на огромните израстъци из Града Бездна. Полюшваха се като водните змии, които бях виждал в документалните визфилми. Никак не ми внушаваха спокойствие. Сърцето ми заблъска.
— Мораг, не съм сигурен, че мога.
— Няма нищо, Джейкъб, всичко ще е наред, обещавам.
Тонът й ме приласкаваше, но не затова приседнах срещу нея, не затова й позволих да ме хване отново за ръце, а защото безстрашието й ме караше да се срамувам. Затворих очи.
Не беше обичайното прищракване, както когато се включиш в някаква машина. Чувствах го повече като течност, прокрадваща се в куплунгите ми. Нямаше логика. Не би трябвало да чувствам нищо, пластмасата и металът нямат нервни окончания.
След миг бях другаде. И отново чух музиката. Звук през Космоса. Усетих сълзи по бузите си. Отворих очи — бях се озовал насред каскада от искрици. Искриците ме гъделичкаха приятно, топли и наелектризиращи.
Носех се във въздуха. Бих могъл да опиша обкръжението си само като огромна органична пещера тунел, подобна на вена, но това сравнение е твърде слабо. В тунела вена подухваше топъл ветрец. През него течаха светлина и звук. Това ли бяха мислите Им? Край нас проблясваха биолуминесцентни светкавици, преминаваха по тунела. Може би наистина бяха мислите Им. Все пак, това бе съзнанието Им. Изцяло психично пространство. Виждах разклонения към други тунели. Носех се сякаш над бездна. За миг ми се зави свят, но се овладях.
Мораг бе права да ме доведе. Посегнах към сълзите по лицето си. Бях цял — без изкуствени чаркове по себе си. Бях и гол. Както и Мораг. Приличаше на себе си, а не на някой от аватарите й. Очите й също си бяха истинските. Разридах се още по-силно. Донякъде се радвах, че ги нямаше другите, та да ме видят такъв.
— Аватарът ми? Откъде е? — пророних.
— Това не са аватари. Ние сме си — отвърна ми тя.
Пожелах да я прегърна. Понесох се през завесата от искрици. Поех я в обятията си — чувствах я истинска с всяко свое сетиво. Това ли беше възнаграждението ми? За това ли бяха всички мъки? Чувах музиката. Беше абстрактен хорал, ангелски, като космическата музика, която бях чул в сънищата си, която Кликата бе заглушила и заменила с крясъците на войната. Беше по-истинско и от това, което Посланик ми бе показал, докато спях в обятията на Мораг сред развалините на Трентън.