— Благодаря ти — рекох й сега. После вдигнах глава и извиках: — Благодаря ти! — Всякакви задръжки ми се струваха безсмислени в момента. — Можем ли да общуваме с Тях?
Не бях свикнал да чувам захлас в гласа си.
Тя се оттласна леко от мен.
— Хайде.
После се засили през течната, искряща светлина. Последвах я, по-нескопосано. Дочух нещо — не разбирах точно какво. Отне ми няколко секунди да осъзная, че е смехът ми. Не беше циничен, нито пък смях като след нечий мръсен виц, нито пък опит да омаловажа кофти ситуация. Беше освобождаващо. Плавах през извънземното съзнание и се освобождавах от тревогите и страховете си. Запитах се могат ли изобщо да го осмислят онези от Кликата, със закърнелите си съзнания и жалки домогвания. Сякаш това бях търсил през всички онези години в сензорните кабинки. Не откъсване от всичко, както си го бях обяснявал, а, напротив, единение, разкриване на нещо повече.
Гмуркахме се, спускахме се, носехме се — сякаш дълго и сякаш недостатъчно дълго. Пейзажът на съзнанието Им се менеше постоянно. Нищичко не разбирах, но този пейзаж никъде не бе грозен и навсякъде цареше светлина в различни краски, навсякъде се носеше и музиката.
Пред мен Мораг посочи към едно от по-тесните разклонения.
— Ето — рече и пое плавно натам.
Аз пък се опитах да не се блъсна в стената, докато завивах. „Ето“ какво?
В тунела беше тъмно. Приличаше много повече на скала, отколкото останалите. Песнопенията сякаш взеха да заглъхват.
— Мораг…?
— Шшшт, всичко е наред. — Едва-едва отличавах силуета й пред себе си. Единствената светлина зад нас идваше от главния тунел. — Казах ти, че не сме дошли първи.
По скалната стена мъждукаха символи. Приличаха на образите, които Езичника беше изрисувал по себе си и вещите си. Осъзнах, че съм нагазил в плитък, много студен поток. Напомняше ми един от онези из планините у дома. Образите сякаш се движеха в смущаващ ритъм. Главата ми играеше номера. Формите по скалата изглеждаха странни, фантасмагорични, понякога ужасяващи.
— Ако идваш с мир, можеш да живееш с тях, дори да оформяш обкръжението си — обясни ми Мораг.
— Искаш да кажеш, че тук има и други хора?
— Не съм човек — прозвуча нечий глас.
Акцентът ми звучеше смътно познат, но не можех да го определя точно. Гласът обаче звучеше напълно нечовешки, резонираше някак… чуждо. Не толкова го чувах, колкото го чувствах. Може би заради средата, в която се намирах, или заради преживяното напоследък, но ме облада чувство, което не можех нито да определя, нито да назова.
Разгоря се светлина, синя, но не Тяхната топла отсянка на синьото, а по-студена, стоманена, неонова. Идваше от огромен и древен на вид двуръчен клеймор със сребристо острие. Мъжът — или аватарът, — който го държеше, беше надвиснал над нас: имаше изключително мощно телосложение, с мускули като корабни въжета, по-големи от тези на който и да било човек. От плътта му се вдигаше пара, сякаш гореше отвътре. Чувствах зноя, лъхащ откъм него — нищо общо с топлия повей из пещерата. Сякаш се намирах твърде близо до пещ. Кожата му светеше, а по нея личаха татуировки. Символите и формите се меняха с всяко негово движение, като че ли отразяваха или бяха свързани някак с изображенията по скалните стени.
Трудно ми беше да мисля за това като за човек. Очите му светеха в същите отсенки на синьото като меча му. Ушите му бяха дълги и заострени. При все размерите му имаше нещо грациозно у него. Носеше карирани вълнени панталони и дебел колан, по който също бяха изрисувани фигури. Дългата му коса беше обръсната над слепоочията и сплетена сложно. Брадата му беше къса, но мустаците — дълги, също сплетени.
Няколко сребърни и златни пръстена пристягаха лявата му ръка. Другата му ръка беше от същия сребрист метал като меча, гравирана изкусно. Приличаше на древна протеза. И тя сияеше като меча и очите му.
Макар формата ми на това място да бе наглед напълно човешка, дясната ръка започна да ме боли. Стиснах лакътя си и отстъпих от горещината и усещането за чиста физическа мощ и едва сдържана ярост, излъчвани от това създание. Мисля, че бях изпаднал в страхопочитание. Ясно ми беше, че каквото и да е това пред мен, то води началото си някъде от колективното несъзнавано на човечеството, че е нещо древно и по нищо неприличащо на мен. Въпреки познатата си форма това същество ми изглеждаше по-чуждо и от Тях.