— Ебати — възкликнах.
— Сега вярваш ли? — попита ме Мораг.
Мамка му, помислих си. Религиозно преживяване ли имах? Нима Мораг ме беше подмамила? Изтиках мисълта от съзнанието си. Реших да не позволявам на обичайните си цинични, изпълнени със страх и подозрения решения да вземат превес тук. Каквото и да се случваше, трябваше да го приема като нещо странно, обаче може би хубаво. Но и не исках да свърша чалнат като обичайните военни хакери. Макар че сега, в присъствието на това същество, разбирах защо това се случва с толкова много от тях.
— Ебати — повторих, напълно зациклил.
— Аз съм Нуада Аиргетлаа — заговори съществото.
— Ами, добре — смотолевих. Погледнах към Мораг. Тя просто се усмихваше. — Знаеше ли за това?
— Нещата не работят така. Идват и си отиват, когато пожелаят.
— И Те им позволяват?
Като нищо бяхме крайно непочтителни и не се съмнявах, че този образ е някакъв митичен архетип от миналото на човечеството, но той просто ни наблюдаваше. По-точно наблюдаваше мен.
— Ти воин ли си? — попита накрая.
Сърцето ми се сви. Отново старата песен.
— Не. Шибан кашик съм, или по-скоро бях, и не ща да върша подвизи в името на мъгляви идеали.
— Джейкъб… — опита се да ме предупреди Мораг, хващайки ме за ръката.
— Повече щеше да ти върже с Балор, ако не беше…
Само дотам стигнах, преди онзи да ме вдигне за врата и да ме блъсне в стената. Върхът на два метра стомана докосна корема ми. Пръстите на Нуада пареха врата ми. Подушвах горящата си плът. Когато се озъби, сякаш кожата на лицето му се опъна по костите. Кучешките му зъби бяха страшно остри и твърде много. Дъхът му миришеше на мед, билки и сурово месо. Мисля, че изкрещях. Отблизо беше още по-едър. А толкова добре си прекарвах. Знаех, че тук съм напълно във властта му.
— Не! — извика Мораг и увисна на кръста на Нуада.
Все едно се опитваше да събори статуя. Отстъпи назад с писък, обгорена там, където го беше докоснала. Той ме пусна и се отдръпна, а лицето му доби по-човешки вид. Сведе поглед към Мораг. Тя стискаше наранените си длани, объркана и уплашена. Той пък изглеждаше ужасен от болката, която неволно й бе причинил.
— Съжалявам, Майко.
Това озадачи Мораг, колкото и мен.
— Ами, няма нищо… — избъбри тя.
Аз пък потърках ожуления си и обгорен виртуален врат.
— Той изрече името на Врага ми — обясни най-после Нуада.
Способностите на Балор да се сприятелява с хората и да им влияе сякаш отстъпваха само на Мадж. Освен ако Нуада нямаше предвид митичния демон, на който се бе кръстил Балор. Разбира се. Простенах. Намирах се насред среща с божество, а нямах капацитета дори да осмисля случващото се. Всичко ми се струваха небивалици. Плашещи и болезнени небивалици.
— Не, друг Балор имах предвид. А и той е мъртъв — успях да отвърна.
Нуада кимна.
— Е, значи си воин? — попита.
— Както кажеш. А ти какво си?
— Името ми значи „Среброръкия“. Някога бях крал на Туота Де Данаан. — Вдигна сребристата си ръка. — Но вече не съм цял.
Това го разбирах.
— Тежка война? — попитах.
— Да — рече той.
Кимнах.
— И аз си имам такава ръка. — После се сетих къде съм чувал името му. — А, да, ръката. Ти си се погрижил да я получа, нали? Ти си от онези самоосъзнати ИИ, които са се прикачили към религиозна иконография, така ли е?
— Мислех, че са просто измислици на луднали хакери — намеси се Мораг.
Нуада не отвърна.