— Как си стигнал чак дотук? — попитах го.
— Това е просто още един път от Тир Нан Ог.
Разбира се, нищичко не схващах. Запитах се дали религията не би постигнала доста по-голям успех, ако боговете не бяха толкова мистични и тайнствени през цялото време. Тогава ме осени нещо странно.
— Чакай малко. Ръката… Опитваш се да се оприличиш на мен ли?
Мораг подбели очи. Стори ми се, че според Универсалната хакерска църква или както там се наричаше човек би трябвало да се държи по-смирено в присъствието на божество.
— Великият Враг иде… — започна Нуада.
— Не думай.
— Джейкъб! — изсъска ми Мораг. Звучеше искрено раздразнена.
— Великият Враг ще ни удави. Ще остане само един бог, бог на страха.
— Имаш предвид Демиург?
— А когато ни удави, тогава ще ни познае — продължи Нуада.
— Вместо това обаче искате да се скриете и да си запазите тайните, така ли? — попитах.
— Тайнствата ни ще станат негови.
— Добре, значи Демиург е лош. Това го знаем. Е, и?
— Ще открадне мощта ни.
Това не ми звучеше добре.
— А това много мощ ли е? — попитах. Той ме изгледа, все едно бях идиот. — Ако се боите от Демиург, сражавайте се с него. Не се маскирайте като вехти божества, не очаквайте други да ви свършат работата. — Той отново не отвърна. — Имате ли с какво изобщо да допринесете?
— Ако го доближим, ще ни обладае, поквари и ще ни превърне в част от себе си. Не ни се нрави, а на вас — още по-малко.
— Добре, тогава се покажете.
— И да рискуваме ответната ви реакция?
— Значи предпочитате да сте градски легенди? Хакерски бълнувания? Какво сте всъщност?
— Казах ти. Аз съм Нуада Среброръкия.
Отново отстъпих. Въпреки странния начин, по който го чувах, не можех да се отърся от усещането, че с мъка сдържа огромна ярост.
— Добре. Какво тогава искате от мен?
— Трябва да направиш тъй, че хакерите да изработят наново Пайс Бадарн Бейсрид.
Погледнах Мораг въпросително. Беше приклекнала, полускрита в сенките. В движенията й имаше нещо първично, необикновено. Какво ставаше, мамицата му?
— Не знам какво значи това.
— Ако си воин, нека смесим кръвта си.
Той обхвана меча си с пръсти, съвсем леко. От ръката му бликна кръв като димящ живак. Отново погледнах към Мораг. Сенките в тунела сякаш се удължаваха и се усукваха около нея. Движеха се като живи по голата й кожа. Сякаш се отделях от тялото си, все едно бях взел силен, плашещ наркотик — още по-плашещ, като се вземе под внимание, че вече бях отделен от тялото си. Сякаш се наблюдавах отстрани.
— Просто иска да изпълните пренос на данни — прошепна Мораг.
Вече я виждах само като сянка, макар че зъбите и очите й сякаш пламтяха. Преглътнах с усилие и посегнах към меча. Дори не осъзнах кога съм го докоснал. Видях по ръката си кръв. Нуада я стисна. Моята и неговата кръв се смесиха. Пареше, толкова пареше… Отне ми миг да осъзная, че крещенето, което чувах, така не намясто, бе моето собствено. Прозрачната ми кожа сияеше отвътре.
Събудих се във вира. Усещах тялото си като ъгловата машина. Чувствах се некомфортно, болеше ме да живея в него. Разбира се, нямаше да ме боли толкова, ако не се бях намушкал в ръката по-рано. Тресеше ме: изненадах се, че самата вода не кипи. Мораг ме държеше, беше ме приласкала като болно, уплашено дете.
По-късно в пещерата още не ми беше минало. Парех. Диагностичната проверка на всичките ми вътрешни системи пък не откриваше никакви следи от размяна на информация.
— Нарочно ли ме заведе там? — попитах.
Мораг не ми отвърна веднага. Мисля, че се мъчеше да разбере дали я обвинявам. Нямаше такова нещо. Бях се постарал да не звуча така.
— Не беше нарочно. Знаех, че там има неща. С някои от тях бях говорила — но не очаквах това.
— Това са ИИ, нали? Мощни, самоосъзнати, правещи се на богове. Затова са толкова уплашени.
— Може би.
— Не може да вярваш, че наистина са богове, нали? — попитах изумен.