Освен Ролистън. И Кронин. Ролистън трябваше да умре, защото му се падаше. Не мразех Кронин толкова, но трябваше да си замине, защото бе част от проблема. Само че и до тях най-трудно щяхме да се доберем, дори да успеехме да ги открием.
А Джоузефин, Сивата дама… И там нямаше омраза. Само страх. За да се разправим с Ролистън, трябваше да се разправим с нея. Защо бяха заедно? Цялата ни тежка артилерия я нямаше вече. Балор може би можеше да се справи с Джоузефин, макар и той да бе намекнал, че се бои от нея. Грегър хибридът щеше да се справи с нея, ако не беше минал на тяхна страна. Но и докато още беше на наша, Джоузефин и Ролистън почти ни прегазиха. Рану? Солиден и крайно добре обучен, но не мисля, че бе от класата на Сивата дама.
Мадж мина покрай мен с танцова стъпка, припявайки си някаква песен, която слушаше по вътрешните си системи. Беше гол и покрит с боя за тяло. Това поне обясняваше защо на пейката отсреща един от екипажа беше в безсъзнание. Явно бях способен да проспя какво ли не.
— Мадж?
Обърна се към мен. Изглеждаше като в друго измерение. Протегна ръка, сякаш можеше да ме достигне от центъра на товарния отсек, и заприсвива длан.
— Трябват ни повече стрелци — казах му. — Обмисли го.
Той кимна и се усмихна.
Не бях сигурен дали придружителите ни от аеродрума до Чистилището бяха същите като първия път — всички охранители ми изглеждаха еднакви. Със сигурност не ни се зарадваха. Голият, витаещ в облаците Мадж не помагаше. Понякога ми се струваше, че хората не ни взимат на сериозно.
По пътя надолу към силоза гледах през прозореца. Мадж ме доближи и закачливо ме стисна за врата. Явно му минаваше, защото вече бе способен да общува с нас, човеците. Жалко.
— Еха — започна. — Бая сол ще ти трият на главата, като пристигнем. — Така си беше, затова и не очаквах с нетърпение пристигането ни. — Много ще е унизително — продължи той.
Нямаше смисъл да говоря с него, докато е такъв.
7.
Ню Мексико
В края на краищата трябваше да нося нещата на Мадж. Съгласих се да ме проверят за Бог и подслушвателни устройства, но ведро им отказах да ми вземат оръжията, като отбелязах, че си нося още повече от първия път. А пък Мадж си танцуваше на музиката по вътрешните системи, все така по гол гъз и намацан. Позволих им да му проверят такъмите. Когато се опитваха да го заговорят, той само се изхилваше. Определено си беше подбрал добре момента.
Персоналът на Чистилището го зяпна, когато влязохме в щаба или, както започвах да му викам, металната кошара. Шаркрофт пристъпи към мен в странния си металически насекомоиден стол.
Вдигнах показалец.
— Ти да вървиш на майната си.
Подхвърлих две стъкла на един от помощниците му. Едното беше ДНК намазка, а другото — кръв.
— Само това ще получите, не ми искайте нищо повече.
— Сержант Дъглас, може ли да ви напомня… — поде той с модулирания си електронен глас.
— Не, не може. Ще поговоря с моите хора и ще разбера каквото трябва от тях. От теб получаваме целите и ресурсите си: всичко, което ни трябва. Останалото остава под радара.
— Престъпваме законите под палещото слънцееее! — провикна се Мадж.
Това трябваше да е пеене. Беше усмъртително фалшиво.
— Значи ти поемаш командването сега, така ли? — попита Мораг.
Обърнах се. Опитах се да пренебрегна колко хубаво ми беше, че я виждам пак, както и колко пленителна изглеждаше с по-дълга коса и с бялата си униформа. И колко нервен се почувствах изведнъж.
До нея стоеше Езичника, смутен и не намясто без жезъла и останалите си джунджурии. Не му обърнах никакво внимание. Мораг ме огледа от глава до пети и вдигна вежда, когато видя на какво приличам.
— Със закона се сражавах и законът победи! — извика отново Мадж. Приближи Мораг, за да я прегърне.
— Мадж, гол си — отбеляза тя вместо поздрав. Той все пак я прегърна и я омаза с боя. Тя се провикна със здрав акцент: — Ей, гле’й на к’о ме напра’й!