Моята война обаче беше свършила.
Е, може би оставаше само още нещо. Едно от племената в Подвижния град беше сбирщина от копелдаци, наричаха се Бранниците, монаси скинхедове от Орегон. Следваха някакво кредо отпреди Последния човешки конфликт, пълни глупости за чиста раса. По необяснима причина мислеха, че бялата раса е различна от останалите. Сякаш нямахме за какво друго да се изтребваме — храна, пари, гняв и т.н., — та трябваше да си измисляме дивотии като тая.
Тези гъзове ги предвождаше един противно лайно, дето е трябвало да бъде абортирано, хакер на име Месер. Повелил, че не съм от чистата раса. Аз съм четвърт тайландец и три четвърти шотландец и сега се гордея и с двете повече, отколкото преди. Решението му беше да ме разпне на багажника на пустинно бъги и да ме откара в един от бомбените кратери. Хубавичката се облъчих. Гадът ме уби с бавна смърт. Щях да загина постепенно от радиационно отравяне.
Мораг, Езичника, Мадж и Рану ме спасиха с помощта на някои от властелините на Подвижния град. Един от тях беше Татко Неон, главатар на вуду сектата на Големия неон, най-мощната банда в Подвижния град. Също госпожа Тилуотър, практически серийна убийца, може би и канибал. Тя ръководеше Първа баптистка църква на Остин, Тексас, която въпреки името си беше просто поредната банда. Понеже Бранниците също бяха такава, спасителната акция прие формата на дипломатически преговори. Е, имаше щръкнали пистолети и заплахи, но не ни позволиха да се разправим с Бранниците, както си знаем, защото бяхме чужди.
Мадж, Рану и аз сега бяхме тук, за да поправим грешката на съществуването им. Последната ми битка.
Насред прахоляка пред нас се показа кола. Натиснах леко спирачките, а на топографската карта, наложена върху вътрешния ми дисплей, се очерта призрачно огромен камион точно зад мен. Не исках да приближава. Случилото се с появилата се кола демонстрира защо.
Шофьорът й възви, за да избегне огромното бронирано колело вдясно от себе си. Само че прекали със завоя и се озова между две от колелата на БТР-а на Бранниците. Колата се заклещи между бронираните плочи и колелата я смачкаха като яйце.
Случи се много бързо. Мадж гледаше в захлас. По автомобила ни се посипаха парчета от колата. Посъветвах се с картата и мръднах кормилото така, че да се ударим в останките, още впримчени в колелата на БТР-а. После ускорих с неврална команда през връзката в един от куплунгите във врата ми.
За да караш насред този конвой с размерите на град, трябваше… ами, да можеш да караш.
— Ебати — прошепна Мадж. — Искаш ли аз да карам?
— Първо вземи се научи — отвърнах. Дори на самия мен прозвуча сърдито.
Мадж ме изгледа косо.
— Какво ти има пък сега?
Последния път Бранниците ме бяха сварили по бели гащи. Сега обаче бяхме подготвени. Бях с Рану, опитен и способен бивш САС-овец, и Мадж, който толкова дълго беше действал с нас, че като нищо можеше да стане официален член на Полка. Щяхме да си свършим работата както трябва, да се отървем от онзи човешки баласт, преди останалите властелини на Подвижния град да разберат, че сме тук. Защо наистина толкова се палех?
— Бог? — субвокализирах.
Мадж ме наблюдаваше.
— Имаш ли цигара? — попита.
Това направо ми скъса нервите.
— Да, Джейкъб — отвърна Бог.
Вече беше навсякъде. Звучеше ми като десетки меки гласове в унисон. Забавното беше, че Бранниците само трябваше да попитат Бог къде сме и според параметрите, които му бяхме задали, Бог щеше да им каже. Надявахме се, че не са се сетили да попитат. Макар че ако някой като мен ми пролазеше по нервите, щях да питам доста редовно.
— Нали ти казах, че ги спрях! — сопнах се на Мадж.
Не би трябвало да ме тресе абстиненция, вътрешните ми системи ме бяха отървали отведнъж от тая гадост, но много ми се пушеше. Това, че Мадж пушеше, пиеше и се друсаше като за последно, не ми помагаше. Все едно наваксваше за нещо. Може би защото в системата на Сириус не беше спрял да моли Те да му синтезират цигари, пиячка и наркотици — напразно. Там дори с храната бяхме на проба — грешка и не ми се мислеше за нея.
Разбира се, можех да проверя дали някой е питал за нас. Да проверя дали тайната ни си остава тайна в свят без тайни, създаден от нас самите — страхотна логика, няма що.
— Къде е тя? — попитах. Реших да се поддам на копнежа по не-съвсем-гаджето си.