Калифорния сега представляваше щат призрак, потопения еквивалент на Мъртвите пътища — населяваха го най-вече уроди и луди. Големи части от него представляваха плитко море, а сред водите тук и там стърчаха останки от цивилизацията отпреди Конфликта.
Мадж ни разказа всичко това край огъня. Докато растяхме, всички бяхме чували различни версии на историята, но той бе достатъчно образован, за да я знае както трябва. Езичника вероятно също я знаеше, но мълча със сериозен, дори скръбен вид. Опитах се да си представя що за нощ ще да е било. Като края на света. Чудех се дали са имали време да осъзнаят какво се случва. Можели ли са да осмислят мащабите на катастрофата, която ги е изличила от света? Можех да разсъждавам само в абстракции. Надявах се да се загинали бързо — но знаех, че не всички са имали това щастие.
В същата нощ корпорациите ударили и всеки един язовир по река Колорадо. Това, в добавка към бездруго издигащите се води, наводнило отчасти Гранд каньон и земите около него. Макар да бледнеело пред унищожението на Калифорния, представлявало пореден удар по инфраструктурата на Америка. Във Вегас светлините угаснали точно преди вторичните трусове. А Гранд каньон и околностите му пък станали известни — в зависимост от това, от коя страна си — като аризонския или невадския бряг.
Свирепи, понякога изкуствено подсилени приливни вълни, пришпорени през тесните каньони, пък дали началото на опасното каньонско сърфиране, а аризонският/невадският бряг се превърнал в място за сърфиране номер едно в Северна Америка — макар че наистина коравите търсачи на силни усещания понякога рискуваха да карат из вътрешността на Калифорния, спускайки се из руините на унищожените градове. Районът се поддържаше от съюз между мафиоти и местните индианци хулапаи, които се грижеха със земята да не се злоупотребява прекомерно. За щастие, тъй като целевият пазар бяха сърфистите, нямаше нужда от много строителство. Те си падаха по къмпингуването. Съюзът дори наемаше племена сърфисти да охраняват брега. Някои от тях бяха почти диваци и живееха в калифорнийските развалини.
Хлабавият подход към полицейските практики и страстта към парите значеха процъфтяващ сив пазар. Надявахме се да открием каквото ни трябва из оръжейните и технологичните пазарища на Ню Венис.
С шлифера се чувствах твърде официално облечен. Всички останали изглеждаха много повече на място, особено Езичника с жезъла и ритуалните си накити и парцали — макар че бледата ни, вече добре зачервена кожа ни обозначаваше като европейци.
Голяма част от Ню Венис представляваше здания, залепени за стените на каньона, или пък населени пещери вътре в тях, макар хулапайските вождове да бяха забранили пробиването на скалата. Улиците нерядко представляваха въжени мостове над водата или платформи, свързващи щръкналите от скалата здания. Повечето жители имаха тен, бяха мускулести и гъсто татуирани. По мнозина личаха белези, някои ритуални, но повечето — резултат от близки срещи със стените на каньона. Мнозина също така имаха много пиърсинги, както и прически и плитки в причудливи форми. Носеха или шорти, или рязани дънкови панталони, или неопрени. Жените носеха горнища на бански, а мъжете бяха голи до кръста. Почти всеки носеше нож, но само у членовете на племенната полиция личаха огнестрелни оръжия.
След като открихме няколко души, които ни се сториха достатъчно надеждни, за да ги подкупим да ни наглеждат машините, попитахме Бог къде е тя, като знаехме, че го е инструктирала да й съобщи, ако някой я търси. След това си проправихме път през Ню Венис към главната част на каньона. Докато крачехме по мостовете над по-малките каньони, тук-там започнаха да се показват сърфиращи. Наблюдаваха внимателно приливните вълни и когато някоя наближеше, се хвърляха от мостовете в дълбоките бързеи. След това трябваше някак да се ориентират и да уловят вълната. Ако и когато успееха, тя ги изстрелваше през каньона като куршуми. По стените му се виждаше изсъхнала от слънцето кръв.
— Искам и аз! — извика Мадж, докато пред очите ни трима сърфисти скочиха от нашия мост. Двама от тях почти незабавно потънаха. Единият не се показа обратно.
— Съсредоточи се — отвърнах.
Опитвах се да преценя дали това е по-глупаво и по-опасно от моите надпревари с мотора. Вероятно не, но пък аз поне го бях правил за пари. Или поне така си мислех.
— Искам и аз — повтори Мораг.