Долових вълнението в гласа й.
Открихме целта си в друг, по-тесен каньон — на един от мостовете, с приготвена дъска, готова да скочи. Опитахме се да я доближим, но ни спряха въоръжени сърфисти — явно полиция.
Отворих уста да се провикна, но Езичника сложи ръка на рамото ми. Мадж също клатеше глава.
Изглеждаше както преди, но с неопрен вместо екзоброня. Виждаше се много повече от нея. Личеше й, че не е спирала да тренира цял живот — само мускули, почти никакви тлъстини. Бе все така гологлава. Кожата й сякаш бе по-тъмнокафява, почти черна, но може би така ми се струваше заради сенките в каньона.
И да знаеше, че сме там, с нищо не го показа. Хвърли поглед зад себе си, към прииждащата вълна. На мен ми изглеждаше като почти непробиваема стена от вода. Стиснала дъската, скочи.
Всички вкупом пристъпихме към ръба на издатината, за да гледаме. Тя се показа за миг, по корем върху дъската, понесена на разпенената повърхност пред вълната, а после водната стена я скри. Дистанционно управлявани камери следяха напредъка й. Към една по-гладка част от скалната стена бе прикрепен гъвкав екран, върху който се излъчваха кадрите. Тя бе яхнала вълната. По лицето й не личеше нито радост, нито удоволствие, каквито бях видял у някои от другите — само пълна концентрация.
Всичко вървеше добре, докато не реши да се покачи на самия гребен. На мен ми се стори, че не й стига мястото за подобна маневра. Върхът на дъската се удари в стената на каньона и се счупи, а инерцията на вълната я запокити във въздуха. Блъсна се в скалата толкова силно, че подскочихме.
— Само си изгубихме времето — обади се Мадж.
— Млъкни, Мадж — тросна му се Мораг.
Открихме я да се припича на слънце на една издатина по-високо и по-нататък по каньона. Главата й беше сцепена, подкожната й броня — също. Бях доста сигурен, че виждам черепа й отдолу. Отдясно по-голямата част от кожата й липсваше, остъргана до бронята. Беше си почистила раните, но още не ги бе превързала.
Наоколо се размотаваха още няколко души. Ужким трябваше да се оглеждам за опасности, но вместо това поляризирах лещите си и обходих скалната стена, нагоре до късчето синьо небе.
— Здрасти, Кат — поздрави я Мораг.
Кат Сомърджей, бивш командир на киберотряда за бързо реагиране на сондата Атлантида, отвори една черна леща и ни изгледа лениво.
— Не ме вълнувате — рече.
— Ще ти платим — настоя Мораг.
— Едно време си имах редовна работа.
Макар и не по нейна вина, по нейно време бетоноядни микроби на два пъти бяха прояли Атлантида. Бе понесла най-сериозните щети след падането на Бразилската сонда по време на Конфликта.
— Виж, съжаляваме за… — започна Мораг.
— Съжалявате? — Кат приседна и отвори и другото си око. — Съжалявали! Останах без шибана работа заради вас, бе, хора. Два тежки терористични акта на сондата, за която отговарях. Имате ли си представа колко се бъхтих, за да оглавя онзи екип?
— Затова ли си тук и се мъчиш да се самоубиеш? — попита Мадж Дипломатичния.
Кат го изгледа свирепо, по подофицерски. Той не трепна.
— Не, задник такъв. Получих си няколкомесечната надница след уволнението и винаги съм искала да пробвам.
— Защо не си превързваш раните тогава? — попитах я напук на чувството си за самосъхранение. Тя се обърна към мен. — Значи не се опитваш да се самоубиеш, така ли? Само се наслаждаваш на болката.
Посегна към кърпата си, а аз все едно спях. Ужким нехаен жест, но трябваше да се досетя, че не е. Мисля, че Езичника се размърда пръв. Кат грабна огромния патлак изпод кърпата и се изправи на крака с едно-единствено движение. Вече стискаше оръжието с две ръце и се оказах лице в лице с много, много голямо дуло.
Беше пистолет на Тунелен плъх. Често им се налагаше да се провират през тясното, затова им трябваха оръжия с по-малки размери, но с голяма огнева мощ. Беше „Войд ийгъл“ с пълнител за безгилзови 50-калиброви куршуми. Под дулото пък имаше малък микровълнов излъчвател, с който да „сварява“ Берсерки — което ги възпираше достатъчно дълго, за да изпразни пълнителя в тях. На човек му трябваха топки, за да Ги ловува с патлак, пък макар и толкова едрокалибрен.
Раздалечихме се един от друг, за да не може да се прицели във всички ни. Дори Мораг. Останах доволен, че бяхме работили достатъчно дълго, за да го усвои и тя. Виж, не бях толкова доволен, че патлакът сочеше право към мен.
— Нямам съмнения, че от това разстояние ще му откача главата отведнъж. Всички спрете да се движите веднага.