— Третият ви стрелец — обърна се към мен и ми го подаде.
— Хей! — възкликна Мадж, обиден, че не го считат за стрелец.
Кат не му обърна внимание. Надявах се да не възникне някакъв проблем между тях двамата.
Изборът й не бе, каквото очаквах. Високи скули, издължено лице и изненадващо пронизващи кафяви очи, макар че сигурно бяха импланти. Но се забелязваха най-напред, придаваха на целия му вид някаква особена напрегнатост. Косата му бе сплетена на къси плитки, а кожата му бе с един нюанс по-светла от тази на Кат. Реших, че й е гадже, докато не видях името.
— Мърли Сомърджей? — Кат кимна. Мадж погледна в монитора. — Хубав е.
— Благодаря за мнението, Мадж — рекох му, а после на Кат: — Брат ли ти е? — Тя кимна. — Какво? Да не искаш да умре?
— Относително често ми се ще, да.
— Не съм сигурен, че е добра идея.
— Но пък е добра идея да ходиш по мисии с най-добрия си приятел и с гаджето си?
— Има право — отбеляза Езичника.
Пренебрегнах надигналото се раздразнение и се съсредоточих обратно в досието му.
— Морски пехотинец? — Погледнах към Кат. Тя беше обучена в сухопътните войски, а между тези две части от американската армия открай време имаше съперничество. Кат не ми отвърна. — Силово разузнаване, служил на Лаланд.
Силовото разузнаване бе част от Специалните части на американската морска пехота. Бяха се специализирали в събиране на информация, но често им се възлагаха по-нестандартни военни мисии. Добри бяха.
— След това се е прехвърлил във военновъздушните сили, при парашутните спасители. Странно — продължих.
Парашутните спасители трябваше да скачат в тила на врага и да измъкват или да оказват първа помощ на приятелски части, пострадали в сражения. Трудна и много опасна работа, особено срещу Тях. Проблемът беше, че САЩ и Великобритания имаха различни схващания за това, какво са специалните сили.
— Виж, впечатляващо е, но… — Кат се пресегна и чукна по тъчскрийна, увеличавайки част от информацията.
— О, моля ти се — отвърнах.
— Какво? — Мадж се намръщи.
— Гробищен вятър — казах с подигравателен тон.
Езичника се усмихна и поклати глава.
— Наистина ли? — Мадж звучеше заинтригуван.
— Какво е Гробищен вятър? — попита Мораг.
— Нищо. Измислица — рекох й.
— Истински са — възрази Кат.
— Може и да са, всъщност — додаде Мадж. Внимателно четеше досието. — Що за име е Мърли?
— Мадж, ти самият ми каза, че не съществуват — възразих. — Бил си тръгнал по дирите им и си бил стигнал до извода, че са поредният войнишки мит.
— Е, да, това реших да ти кажа.
— Какво е Гробищен вятър? — повтори Мораг, поизнервена.
— Ужким са свръхсекретен разузнавателен клон на армията. Предоставят навременна информация на специалните сили, само дето никой никога не ги е срещал, нито е работил с тях. Гробищен вятър е кодово название. Наричали са се и Деятелите, Сива лисица, Черна светлина и Агенция по разузнавателна поддръжка. Сменяли са си името през няколко години.
— Звучат ми просто като поредните спецчасти — каза Мораг, явно не особено впечатлена.
— Ами да. Обаче според слуховете влизали преди авангарда, понякога на места, където спецчастите ги било страх да ходят.
— Само дето понякога получавахме информация, точно каквато ни трябваше, преди да влезем в битка — допълни Кат. — Аз служих най-вече на американския фронт на Лаланд, но Мърл е бил навсякъде из планетата. Познава я като петте си пръста.
— Лаланд е по-голяма от Земята. Как може да я познава като петте си пръста? — попитах.
— По-голяма е, но е много рядко населена. Мърл е обиколил почти всички поселения. Дори е влизал дълбоко в Нощната страна.
Лаланд 2 беше приливно заключена. Едната й страна винаги бе обърната към слънцето и гореше, а другата гледаше към мрака и бе вледенена. Сумрачната ивица между двете зони бе единствената обитаема от човеци част. Дори те живееха дълбоко под земята, за да се пазят от корозивните бури на повърхността, както и от киселинната атмосфера.