Всеки, стараещ се дори малко да ни проследи, щеше да успее, но се мъчехме да стоим под радара. Бразилската сонда бе най-близката до Ню Мексико, но американските военни совалки още нямаха разрешение да кацат там, тъй че ни бяха откарали до Далечната Пасифика. Така и не успявах да съгласувам гледката от орбита с живеенето на повърхността. Отгоре планетата изглеждаше ярка, синя, спокойна и — най-странното — чиста.
Космосът край Далечната Пасифика гъмжеше от какво ли не: военни совалки като нашата, шлепове, дърпащи късове пречистена астероидна руда от орбиталните рафинерии, както и междупланетни кръстосвачи от другите части на системата.
Стигнахме, колкото можем по-незабележими, до излитащ товарен кораб с части за Фрийтаун в Пояса. Кат и аз само дето не седнахме връз Мадж, за да сме сигурни, че няма да привлича вниманието.
Корабът се казваше „Късметът на губещия“ и се изумих, че още не се е разпаднал. Екипажът се състоеше най-вече от индонезийци, на които платихме достатъчно, за да ни оставят на мира и, надявахме се — да не плямпат на твърде много хора, че сме с тях. Все още обаче не бяхме обсъдили подробностите от мисията. Мисля, че се тревожех най-много, задето отново се бях озовал в поредния зле отоплен, тънкостенен трюм, твърде близо до космическия вакуум и радиация.
Състоянието на трюма бе още една причина да не съм доволен, когато край мен се разхвърчаха 10-милиметровите куршуми. Притесненията ми бяха глупави, разбира се. Много малко са преносимите човешки оръжия, способни да пробият и най-евтината корабна стена. Но стрелбата хич не беше забавна, да не говорим, че беше тотално неочаквана.
Все едно някой ме удряше с юмруци, невероятно бързо, невероятно силно. Получих троен, добре групиран залп в гръдния кош. Бронята ми устоя, но по вътрешния ми дисплей замигаха предупредителни иконки, докато се изтърколвах от един от сандъците, на които лежах. Вторият залп ме улучи болезнено под лявото коляно, преди да успея да се скрия.
Извадих мастодонта и лазерния си пистолет. Не бях сигурен какво се случва и кой стреля. Мадж седеше на купчина оборудване срещу мен и четеше. Езичника се бе унесъл в някоя от системите си, навярно работеше. Кат проверяваше жироскопичната сбруя на релсотрона си, а Мораг тъкмо беше влязла откъм галерията.
— Шибана гад! — изкрещя тя и стреля отново, колкото да не се покажа.
Сработи. Или пък просто стреляше от гняв и безсилие.
— Мораг?! — възкликнах невярващо.
Никак не ме радваше тази нова фаза от връзката ни.
— Свали пистолета — чух Мадж.
Не излязох иззад сандъка. Не бях сигурен какво да правя. Наистина ли се беше опитала да ме убие?
— Начукай си го, Мадж! — Мораг стреля отново.
— Мораг! Какво става, дееба?! — едва успях да промълвя.
Чу се боричкане. Надникнах над сандъка. Мадж и Мораг се бяха вкопчили един в друг. Мадж си го биваше в ръкопашния бой. Виждал съм го да се хвърля на спецвойници, без да му мигне окото. Най-вече губеше, но не се дърпаше и уменията му не бяха за подценяване. Мораг го удари с длан в гърлото, после в лицето с пистолета си и го изрита толкова силно в ребрата, че той отхвръкна встрани и се заби в стената.
Хвърлих се отново зад сандъците, а тя се обърна и продължи да гърми по мен. Зърнах за миг лицето й, разкривено от гняв.
Последва второ сборичкване. Мораг извика от болка, а после нещо тупна на пода. Отново рискувах да погледна. Тя лежеше до Мадж и разтъркваше китка. Кат се беше надвесила над нея и обезопасяваше зиг зауера й със свирепо изражение. Мораг пък се бе втренчила в мен с толкова омраза, че се запитах дали не предпочитам да ме обстрелва.
— Какво си направил? — изкрещя Кат.
Нямах какво да отвърна. Явно аз бях виновен, че съм се превърнал в мишена. Езичника още беше в транс, пропуснал беше всичко.
— Няма проблем, имаме още оръжия — просъска Мораг. Звучеше наистина бясна.
— Всичко наред ли е? — попита Мадж. — Може ли да продължа да си чета, или пак ще се гърмите?
— Пак ще се гърмим — отвърна му Мораг.
— А може ли да не се целим в сандъци, пълни с боеприпаси? — с умиротворителен тон рече Кат, но после отново ме загледа гневно.
— Какво става? — попитах, възвърнал си най-после дар словото.
— Как си могъл, говно такова?! — просъска отново Мораг. Звучеше, сякаш би преглъщала сълзи, ако още можеше да плаче.
— Нямам си представа какви ги говориш, мамичката му! — изкрещях.