Отскоро в Пояса имаше религия. Бог бе с нас. Алилуя. Гледахме да използваме системите за свръзка максимално пестеливо, но отворих канал към тези на кораба, за да наблюдавам приземяването. Да видя на какво прилича тая дупка. Може би исках да се депресирам докрай.
Приличаше на белег. Станцията беше в кратер, издълбан от агресивна минна дейност. Приличаше на едновремешна каменоломна, зареяна в нощта.
Самият астероид бе дълъг малко над двайсет километра. Докато се спускахме към белега и камерата обхождаше пейзажа, различавах смътно другите астероиди от купа на Горгоните. Приличаха на скали във формата на картофи, напълно неподвижни, макар, разбира се, да не бяха. Прикрепено към тях, високо над повърхностите на Горгоните се носеше огромно поле от соларни панели. Те, както и един синтезен реактор далеч от главната станция и водородните клетки, снабдяваха с енергия големия колкото градче лагер. Дъното на белега бе осеяно с предварително сглобени, защитени от вакуума здания, вериги с прикрепени към тях товари и сухи докове за огромните кораби рафинерии, впити в астероида с насекомоподобни крака, с които и дълбаеха в него. Имаха някак паразитен вид. Огромните им промишлени електромагнитни катапулти ми приличаха на жила. Към част от масивните вериги бяха прикрепени астероиди от лед. Щяха да бъдат обработени за гориво и жизненоважната вода. Жилищните, търговските и административни части, както и тези за незаконни удоволствия, се бяха спотаили дълбоко в скалата, по-далеч от радиацията.
Пространството в белега бе заето почти изцяло с тромавите кораби рафинерии, пристигащи и заминаващи, както и с по-бързите шлепове, още по-бързите клипери и огромни свръхносачи — и с независимите съдове като нашия, на които не се гледаше с добро око. Всичко това се случваше под погледа на корпоративен кораб унищожител. Бях виждал военни съоръжения в колониите, по-слабо въоръжени от тази станция. Пиратството бе винаги на дневен ред, ако и малко вероятно, но подозирах, че повечето огнева мощ предотвратяваше силово присъединяване към някоя от земните държави или към друга извънпланетарна корпорация. Имаха ракетни, плазмени и лазерни батареи, автоматични релсотрони, електромагнитни оръдия и дори едно огромно оръдие — ускорител на елементарни частици.
Площадките за приземяване се намираха в дъното на белега, долепени до една от скалните стени. Маневриращите двигатели се задействаха и бавно се заспускахме в кратера. През цялото време оръжейни системи следяха траекторията ни. Не можех да се отърся от усещането, че ни поглъщат. Почти не усетих приземяването, макар че сякаш целият корпус зловещо проскърцваше. Товарният шлюз се съедини с кораба ни.
Вече бяхме изпратили текстова молба да се срещнем с Уилсън Трейс, регионалния директор на лагер 12. За наше удовлетворение той се съгласи. За наше неудовлетворение имаше изисквания. Преди да ни позволят дори да се доближим до господин Трейс, трябваше да заключат всичките ни вградени оръжейни системи, както и да включат инхибиторен софтуер в куплунгите ни, за да притъпят усъвършенстваните ни рефлекси. Подразбираше се, че трябва и да сме невъоръжени. Никак не ни се нравеше, но или трябваше да се съгласим, или да подготвим тежка спасителна операция и да си спечелим поредния враг, за да измъкнем Мърл. Освен това щеше да е приятно разнообразие да не прибягваме до насилие.
Уютният му офис рязко контрастираше с пътя, който трябваше да изминем дотам. По пътя нямаше меки килими, изваяно с лазер базалтово бюро и прозорци, от които се виждаше промишлената плетеница на астероида. Вместо това се разминавахме с хлътнали очи, някои с белези около тях, резултат от долнокачествена реимплантация по лицата на измършавели миньори, които не ги беше грижа, че потта им добавя към смрадта от машинното масло и лошата вентилация. На мнозина им личеше радиационното отравяне и дишаха трудно. Спяха на койки по улиците. Койките бяха наредени една над друга, а до всяка имаше малко шкафче. Миньорите си плащаха за тях. Често избухваха сбивания, но никой не правеше нищо по въпроса, макар че корпоративният Въоръжен клон наблюдаваше всичко. Пазачите дори имаха на разположение хора с екзоброни и леки мекове, в случай, че миньорите вземат да буйстват твърде много. Не виждах как е възможно — повечето от зомбитата се бяха отказали да се борят още преди години.
Колкото и да изглеждаха отчаяни те, не стъпваха на малкия пръст на изцедените на вид, може би някога хубави мъже и жени, които се предлагаха по улицата. Поне не бяха поробени — не знам щях ли да го понеса, ако бяха. Крещящи, зле поддържани неонови знаци обещаваха удоволствия — обещания, на които долнопробните барове очевадно не отговаряха. В лагер 12 порокът бе под контрола на якудза. Само гангстерите и пазачите изглеждаха добре охранени. Мнозина от гангстерите бяха голи до кръста и се перчеха с татуировките си, а всички носеха тъмни очила. Гледаха ни безучастно. Миньорите и проститутките ни гледаха по същия начин. Усещах неприязънта им.