Рану спря, свали стъпенката и слезе. Отрупаните му с джобове панталони и черното бронирано бойно яке тънеха в прах. Зае се да се отупва, докато се оглеждаше.
— Какво стана, компрометираха ли ни? — попита.
— Компрометираха му нежните чувства на тоя женчо — отвърна Мадж.
Стори ми се, че почти усещам движението на веждите на ниския, масивен непалец, когато разшири очи под очилата си.
— Значи няма да опукаме Бранниците? — попита той.
Сега вече чувах съвсем явно изненадата в гласа му.
— Няма — заявих.
— Вярно ли? — възкликна Мадж. Прозвуча не като въпрос, а като експеримент колко сарказъм може да понесе една-единствена дума. — Отвлякоха ме, изтезаваха ме, друснаха ми смъртоносна доза радиация и превърнаха живота ми в ад. Да не говорим какво мрънкало станах и изтормозих всичките си приятели. А, не, чакай, това не съм аз, а ти, идиоте!
Рану запристъпва смутено на място.
— И двамата можехте да… — подех.
— Не, не можех, дееба! — изсъска Мадж. Изглеждаше на ръба на нервна криза. — Защото ме накара да ти обещая!
— Когато мислех, че ще умра. Сега съм по-добре.
— Моето обещание още важи — рече Рану.
Беше приключил с прахта и свали очилата си. Очите му, също като моите и на повечето ветерани, бяха чисто черни синтетични лещи. Въздъхнах и се облегнах на колата, дощя ми се да запаля.
— Знам, оценявам го.
— Какво тогава, мамицата му?! — изкрещя в лицето ми Мадж.
— Защо не изтребим ония фашисти? — много по-спокойно попита Рану.
— Ония какво? — обърках се аз.
— Идеологията им, нарича се фашизъм или нацизъм. Отпреди Конфликта е. Абе, лоши са! — обясни Мадж без особена нужда.
— В навечерието сме на може би най-голямата междучовешка война от Конфликта насам. Отчасти ние сме виновни… — започнах.
— Глупости. Ролистън и Кронин могат да прекратят това, когато си поискат — отбеляза Мадж.
— Ние също трябва да поемем отговорност, не го ли каза ти самият? — рекох.
— Искаш да се биеш с Черните ескадрони ли? — попита Рану.
За първи път осъзнах, че той самият е склонен да го направи. Знаех, че го въвличам в нещо не съвсем по вкуса му, когато поисках помощта му за Бранниците. Мислех, че му преча да се върне при семейството си. Явно не бе това.
— Не. Стига толкова. Не искам да убивам повече хора.
— Уф, това са пълни простотии. Същата песен я пя и преди Атлантида — тросна ми се Мадж, но сякаш се поуспокояваше.
— И никого не убихме.
— Доста се престарахме с Ролистън.
— За него бих направил изключение. Той трябва да умре за доброто на всички.
— Ами очисти ония шибаняци, като ще е за доброто на всички! — избухна Мадж. Рану кимаше. — Ония тъпи говненца искат да те убият, защото баба ти била тайландка, искат да убият Рану, защото кожата му била с различен цвят от техния. Мамка му, ще вдигнем средния коефициент на интелигентност на цялата раса, като отървем от мъките им ония олигофрени.
— Несъмнено, обаче не мога повече. Толкова близо бяхме до края, до мира…
— Мисля, че преди това ни чакат още малко битки — припомни Рану.
— Може би, но мен лично нищо не ме чака. Не мислите ли, че направихме достатъчно?
— Мисля, че направихме много. Мисля, че когато направим достатъчно, ще разберем. Ще има мир, а децата ми ще са свободни.
— Съжалявам, някой друг ще трябва да води тази борба — отвърнах. Рану кимна. Мисля, че разбираше, но и бе разочарован. Обърнах се към Мадж: — Ти ще се бориш ли?
Той посочи колосалния облак прах, който Подвижният град представляваше в далечината.
— Просто искам да утрепя ония задници — измрънка. Рану и аз го изгледахме. — Познаваш ме, само пушкало ми дай. — Почука по очите си така, че ми настръхна вратът. — А ако стане твърде напечено… — сега почука по краката си. Кибернетичните крака бяха голямата му гордост. Много пари беше пръснал, за да може да се хвали, че е направен за тичане. — … Тогава просто ще избягам.
Все това повтаряше, а то си беше чиста глупост — той никога не бягаше от нищо.
— Идва нещо — прекъсна ни Рану, който единствен все още се държеше като професионалист.
С Мадж вдигнахме глави. Увеличихме през лещите си образа на шантавата машина, някаква смесица от огромен пикап и катафалка. Страната на пасажера от предната част липсваше, а там седеше нещо чудовищно и метално, малко по-малко от екзоброня. Успях да отлича ярките опознавателни знаци отстрани на машината: мистичните символи на собствената разновидност на поп-вудун на Татко Неон. Ясно чий бе пикапът.