Кат проверяваше оръжията на пазачите. Още една от пушките бе на парчета, но останалите две ставаха.
Ключалките на рамото и кокалчетата ми щракнаха. Жакът се изключи и светът се забърза.
Мораг се свести и седна. Обходи с ужасен поглед клането.
— Ти ли го направи? — попитах я. А тя сякаш се канеше да ни моли за прошка, макар да ни беше спасила. Вместо това само кимна. Продължи да гледа немигащо. Повиших тон: — Мораг!
Завъртя рязко глава. После си спомни, че ме мрази. Разкаянието се стопи, а светлината и кръвта й придадоха зловещ вид.
— Беше подсигурена мрежа, но той се беше включил безжично. Щом го разбрах, разбрах и че мога да я хакна.
Само дето не се предполагаше да можеш да хакнеш високопрофилни корпоративни мрежи и да овладееш защитните им системи толкова бързо. Дори аз го знаех.
Кат ми подаде една от пушките, а аз я подадох на Мадж. Взех два от пистолетите на пазачите. Само аз можех да стрелям еднакво добре и с двете ръце, а имах чувството, че ще ни трябва колкото се може повече огнева мощ. И двата пистолета бяха скапани десетмилиметровки. Мораг взе още един от тях, а после се накичихме с всички боеприпаси, които можехме да носим. Мадж с отвращение откри, че гранатите от пушките са зашеметяващи. Имаше логика. Астероидните хабитати бяха строени стабилно, но никой не искаше някой висококалибрен куршум да пробие прозорец. Куршумите от пушките пък сигурно бяха с малка възпираща сила, чупливи, тъй че да не пробиват кожата. Бяха идеални срещу устати зомбита и не толкова — срещу броня.
Мораг грабна един преносим компютър от бюрото и започна да почуква по екрана.
— Какво правиш? — попитах я.
— Разглеждам мрежата — сопна ми се раздразнена. Сякаш имахме време за това.
— Защо? — не мирясах. Исках да й кажа, че трябва да бързаме.
— Какво според теб би накарало Бог да крещи? — попита и остави компютъра на бюрото, където всички да го виждаме сред кървавата мъглица.
Вървеше видео от нета. Някой шегобиец беше изобразил станцията виртуално като мрачно, чудовищно подземно царство. Цялото сега обаче беше обляно в ярка бяла светлина. Мисля, че така визуалният интерфейс изобразяваше Бог. Из виртуалното отражение на станцията се усукваха пипала, пробиваха стените й и унищожаваха виртуалния образ. Пипалата бяха някак органични и черни. Напомняха ми за Техния протоконструкт, който Посланик ми беше показал в сънищата ми и с който за пръв път се бяха отбранявали срещу Кликата. Само че тези пипала горяха в черни пламъци — нещо злонамерено, много повече от обикновена нападателна програма.
— Откъде идва? — попита Кат.
— Не знам и няма да си вра носа — отвърна й Мораг.
— А какво е?
Знаех, че просто не искам да призная пред себе си какво е и какво значи: че нещата може да приключат, преди да са започнали. Мораг ме изгледа, сякаш бях бавноразвиващ се. Можеше да е само едно.
— Демиург — изрече тя.
Който и да беше свършил работата, я беше свършил много добре. Захранването беше изключено. Помощното — също. Станцията работеше на някаква третична система, или по-зле. Застудяваше, а от нас се заиздига кървава пара. Светлините още примигваха, тъй че дори оптичните ни системи се затрудняваха.
Нямахме план — просто щяхме да опитаме да се измъкнем. Тръгнахме надолу през административните нива. Каквото и да ставаше, още не бе стигнало до тях. Уплашени хора се криеха по офисите си, но резките ни въпроси не постигнаха нищо.
Стрелбата оредяваше, но още долитаха далечни писъци, сякаш откъм жилищните и развлекателните зони — през тях трябваше да минем, разбира се, преди да стигнем до кораба си. Стига това още да бе смислена идея. Все още ми се струваше такава, защото на борда имахме по-добри оръжия.
Не знаехме къде е Езичника и не можехме да рискуваме да се свържем с него. Знаехме само, че преговаря някъде с якудза. Всички тия потайности започваха да пречат на тотално скапаната мисия.
Кат водеше. Крачеше бързо, леко приклекнала, за да държи пушката си стабилна — проверяваше вляво, вдясно, нагоре, надолу. Свиваше по ъглите отдалеч, за да не може никой да й грабне оръжието. Следвах я с пистолет във всяка ръка. Раменният ми лазер държеше на прицел потенциалните опасности зад мен. Следваше ме Мораг и накрая Мадж. Поне засега не се държеше като откачалка, вършеше си работата както трябва.
— Какво правим? — попита Кат, докато слизахме по едно изсечено в скалата стълбище. Говореше тихо, защото нямахме други канали за свръзка.