Седеше в удобен стол, в който изглеждаше като на трон, положил жезъла си напреки на коленете. И столът, и той сякаш са били обстрелвани, но подкожната му броня си беше свършила работата. Само че потрепваше конвулсивно, сякаш го биеха, а от устата и носа му бълбукаше кръв. Бях виждал нещо такова само още един-два пъти. Щети от обратна връзка. Беше в мрежата и някой го налагаше здраво.
Якудза шефът посочи един плосък екран, който бавно се отлепваше от скалната стена над бара. Трябваха ми няколко мига да разбера. Отначало си помислих, че е някой японски анимационен виз. Не, не беше.
Огромен шесторък човековълк грееше в бели пламъци. И преди ги бях виждал, когато ангелическият хакер Езекил бе опожарил репрезентацията на Уорчайлд, за да може да избяга Ролистън. Този с вълка демон явно беше Батаар, хакерът на вукарите. Спомних си, че го бях мислел за върховния шаман на култа им.
Пламъците го защитаваха срещу нападателните програми на Езичника, които пък се визуализираха като почти непрестанен поток от мълнии от жезъла му. Вълкът демон зина и избълва бели пламъци върху Езичника. От пода изригна воден гейзер и пресрещна пламъците. Отбранителната програма се изпари, а пламъците обхванаха крещящия аватар на Езичника.
— Можем ли да го измъкнем? — попитах.
Не бях сигурен кого точно. И не знаех колко щети можем да нанесем, ако рязко го измъкнем от подобна ситуация. Освен това определено не знаех как да го направя външно с някого, който използва вътрешен компютър.
И двата аватара изглеждаха зле, обгорени и покрити с виртуална кръв. Край вълка се поклащаха черни пипала: започваха някъде извън екрана и се пресягаха към Езичника. Иззад него пък грееше бяла светлина, навярно Бог. Езичника се опитваше едновременно да се брани от вълка демон, да го атакува и да се пази от черните пипала със спорадични огнени прегради.
Ненадейно започна поредица свръхзвукови трясъци, които почти се сливаха едни с други. Заглушителите ми се включиха, а всеки без подобни подобрения бе оглушен. Това бе по-малкият проблем — през бардака профуча огън от релсотрони. Сякаш всички мебели се разхвърчаха, а сред тях — и части от тела.
Нещо мокро пльосна върху мен. Релсотронната стрелба спря и последва лазерна — тялото на един от мафиотите край мен се раздели на три и експлодира на свръхнагорещени парчета.
Един от последните оцелели кепенци се разпадна и в стаята връхлетя вукар — женски. Едва ми стигна времето да привлека вниманието му върху себе си, изстрелвайки кратък откос от всеки от пистолетите си в лицето му. Раменният ми лазер се справи по-добре с овъгляването на бронята на главата му.
Вукарката прониза с нокти подкожната броня, пазеща стомаха ми, вдигна ме, пренесе ме през бара и ме заби в задната стена. Лазерът ми продължаваше да я обстрелва от упор, но дебелият й подсилен череп устояваше. Успя поне да свали от лицето й маската от мъртва кожа и ми разкри окървавени озъбени черти и огромна стоманена паст. Откъсна парче плът от лявата ми ръка. Знаех, че ще умра, затова направих една глупост. Хванах горната част на челюстта й и с цялата мощ на подсилените си мускули опитах да издърпам главата й назад. Тя отвори уста по-широко, но тогава натиках дясната си ръка вътре. Вукарката я захапа и започна да я пробива. Извадих и четирите си остриета, които се забиха право в мозъка й. Тя се разтресе и падна на една страна. Ноктите й се изтръгнаха от стомаха ми, покрещях още малко.
Мадж беше яхнал друг вукар, беснеещ из стаята и убиващ почти всекиго, когото докопаше. Един от японците до мен вдигна автоматичния си пистолет. Щеше да улучи Мадж. Някак ми стигнаха силите да изритам оръжието от ръцете му. Мадж удряше киборга с голи ръце. Чудех се дали Вукарят знаеше, че изобщо има нещо на гърба. Кат бе приготвила лазерната си пушка и търсеше добър прицел, но Мадж и неколцината якудза пречеха.
На земята видях гаусовата карабина на Мадж. Хвърлих се към нея, грабнах я и се претърколих на крака.
— Мадж, махай се оттам! — извиках.
Той се пусна и се сви на кълбо до краката на вукаря. Стрелях. Кат също. Бронебойните, електромагнитно изстреляни куршуми се забиваха в чудовището, но не нанасяха достатъчно щети. Кат пък късаше парченца нажежена броня и плът, но нещото устояваше, а животинският му вой се сливаше и с този на Батаар откъм плоския екран.
Вукарят избяга на улицата през останките от кепенците. Кат го подгони. Беше откачила. Последвах я — мисля, че не исках да се посрамя. Кат стреляше отново и отново, докато създанието се катереше по купчина койки. Металните им рамки се изкривиха под тежестта му. Прицелих се с карабината си. Интерфейсът ми показа, че има още заряди в гранатомета й. Вукарите не си играеха със зашеметяващи гранати. За щастие интерфейсът ми можеше да превежда от руски.