Изстрелях първата граната. Тя проби койките и се взриви в скалната стена. По мен и Кат заваляха отломки, а ударната вълна запрати киборга през улицата, в отсрещната стена. Блъсна се в нея и падна на улицата, точно срещу нас.
Опита да се изправи. Беше се ядосал. Защо правеха това от Кликата? Принуждаваха ни да избиваме приятели ли? Точно дотук никога не исках да се стига. Тези бяха читави хора — полупсихопати, да, но читави хора. Всъщност, никакво „полу“. Изстрелях втора, иглена граната. Остриетата се впиха в киборга, който се катурна в пясъка. Още мърдаше. Изстрелях трета граната, подпрял карабината на хълбок. Трийсетмилиметровата, бронебойна, експлозивна граната мина през гръдния му кош и се взриви. Беше твърде близо. Паднах по задник и зъбите ми изтракаха, а шрапнел, преди част от вукаря, раздра слепоочието ми и почти ми откъсна ухото.
Кат седна до мен, върху трупа на едно от зомбитата. Оглеждаше се.
— Ще ставаш ли?
Върнахме се в бордея. Мадж се подпираше на бара, с пушката си в една ръка и бутилка водка в другата. Сякаш нещо го беше ударило достатъчно силно, за да изкриви част от подкожната броня на главата му. По гръдния му кош личеше друга рана.
— На здоровье — рече горчиво.
Отпи дълга глътка, трепна и изплю зъб. Хвърлих поглед на женския вукар, когото бях убил. Спомних си името й: Андрея. Когато ги заведохме да се напием след спасителната операция, с Бибс си говореха за орален секс и се смееха. Тези хора се бяха изсипали върху Тях почти без боеприпаси, за да ни спасят, и в отплата бяха получили това. Защо, по дяволите?
Почти бях забравил за Езичника. Вдигнах поглед към плоския екран. Демонът вълк не помръдваше, нанизан на бодливо дърво, израснало през плътта му. За миг зърнах аватара на Езичника, опърпан и почти разкъсан. Запитах се защо трябваше да изобразяват толкова кърваво виртуалните щети във фалшивия си свят. Аватарът изчезна. Черните пипала загъмжаха навсякъде, а бялото сияние отстъпи и угасна.
— Мамка му, боли. Кога са ме гръмнали? — попита Езичника с глас, изпълнен с болка.
Истинският Езичник не изглеждаше много по-добре от виртуалния. Лежеше на земята — релсотроните бяха унищожили стола му. Имаше късмет, че и него не бяха унищожили. По брадичката и брадата му се стичаше кръв, както и от ушите му. Знаех, че трябва да понесеш доста виртуални щети, за да ти се случи това. Освен това беше прострелян и с малокалибрени куршуми.
— Демиург ли е превзел станцията? — попитах.
Сам на себе си прозвучах обезкуражен. Все едно, не ми пукаше. Погледнах Мораг, още в несвяст.
Езичника поклати глава.
— Още не, но скоро ще успее.
После забърбори на японски на останалите. Хирургическите клонинги погледнаха към шефа си. Той се поколеба, колкото да не губи статут, но после кимна. Стрелците избягаха от бардака.
— Говориш японски? — Езичника пренебрегна тъпия ми въпрос. По-късно щеше да ми каже, че е работил активно с Японските специални части на Барни. — Откъде Демиург има цялата тази процесорна мощ?
Езичника ме погледна — изглеждаше уморен и измъчен от болка.
— Добър въпрос. Пристигнали са на дългообхватен кораб. На системите му не може да се намести достатъчно от Демиург. Бог в станцията би трябвало лесно да го победи. Още щом се започна обаче, всичките кораби тук са изключили връзките си към станцията и са спрели да пращат информация към Него. Но пък кораби в системата би трябвало да имат Бог. Ако прибавят паметта и процесорите си, все още бихме могли да победим Демиург.
— Бихме могли? — попитах. Той сви рамене. Продължих: — А нима повечето не са си заминали, щом са разбрали, че нещо не е наред?
— Няколко са опитали. Демиург най-напред е овладял външните оръжейни системи на лагера. Два товарни кораба и една рафинерия са били взривени.
Опитах, наистина опитах да се ужася, но бях вече претръпнал.
— Капитаните на останалите кораби имат много за губене, ако включат каналите си за свръзка и Демиург победи — казах.
— Затова хората на Итаки — и той кимна към якудза шефа, застанал насред кървищата, опитвайки се осмисли всичко, — ще ги убедят да го направят, ако трябва — и насила.