Не виждах как може да се е измъкнал от това. Някой сигурно е отворил килията му — вероятно някой много опасен, яко подсилен руски киборг.
— Не и Мърл — каза тя уверено.
— Дори да се е спасил, ако е прекарал в онази дупка толкова време, няма да е в състояние да ни помогне — внимателно подхвърли Езичника.
— Ако е ценен, Корпорацията може да го е преместила — възрази Кат, но започваше да й личи, че се съмнява.
— Едва ли им е бил приоритет днес. Не мисля, че имат как да осмислят случилото се — каза Езичника.
— Не сме на правилното място за разговори — прекъснах ги.
Това тук сериозно ми играеше по нервите. Още щом си го помислих, из коридорите отекна вой. Всички застинахме.
Като малък бях чувал истински вълци. По-ранният вой на вукарите вероятно е бил за сплашване. Все пак вероятно можеха да си общуват през овладяната от Демиург мрежа. Но това беше друго. Скръбно и безутешно.
— Мисля, че трябва да вървим — каза Езичника.
— Той е тук и е жив… — започна Кат.
— Какво, така го усещаш ли? — не се стърпя Езичника. — Рискът е едно, а да си просиш белята — друго.
Знаех, че чакат аз да реша. Не знам защо реших да продължим да търсим. В действителност исках да си вървим и не бях сигурен, че изобщо има смисъл да търсим Мърл. Но мисля, че не той бе причината за решението ми, а нещо в онзи вой.
— Ще търсим.
Езичника не ме оспори — знаеше, че не бива да го прави в подобна ситуация.
Не знаех за какво се е използвала преди скалната кухина, в която открихме Владимир. Може би някаква машинария, заровена под трупове. Щяхме да го подминем, ако отново не бе надал онзи скръбен вой. Влязох пръв. Може би сред труповете се криеха още от тях, но термоизображенията не ги улавяха. Насочих карабината към върха на могилата плът, към застаналия отгоре силует. Езичника и Кат влязоха след мен. Бяха твърде големи професионалисти, за да продумат, но усещах, че са ужасени от гледката. Езичника дори имаше достатъчно присъствие на духа да обърне гръб на чудовищната сцена и да покрие вратата. Трябваха си топки да обърнеш гръб на нещо толкова опасно.
— Какво правиш, Владимир? — попитах тихо, опитвайки се да сподавя позивите си за повръщане.
Той клечеше навръх телата, късаше от тях и дъвчеше. Изражението му бе измъчено, като на разглезено хлапе от средната класа, на което пробутват кофти храна. Повечето от сдъвканото падаше обратно от устата му. Звукът на разкъсвана плът най-много тормозеше и без това вече изтормозените ми нерви.
Обърна се към мен: носеше нечие чуждо лице. От глава до пети бе покрит с чужда кръв. Следваше да е ужасяващо — беше ужасяващо, но и някак жалостно. Желанието му да опита човешко се бе изпълнило, но не изглеждаше щастлив. Върколак, принизен до трупояд. Свали уморено маската.
— Друже — изрече тъжно. Продължи да къса плът. Сякаш някой го караше. — Предадох всички.
— Защо? — Само това успях да изрека.
Не знаех колко време имаме, преди Кат да опита да го убие. Той отново отхапа.
— Ако го направи само още веднъж… — изръмжа тя.
— Това не си ти — рекох.
Той спря и ме погледна.
— Знаеш, че съм. Все се изненадваме на какво сме способни хората — почука по бронирания си череп, — когато служим на нещо, по-голямо от нас самите.
— Нещо те е насилило да извършиш това ли? — попита Езичника, без да поглежда към Владимир.
— Не знам дали е мъдро да се обръщаш тъй фамилиарно към мен — отвърна Владимир с хищническа усмивка. Привидното му високомерие бе сянка от някогашния му Аз. — Винаги съм искал да съм чудовище. Много по-лесно е, отколкото да се опитвам да съм добър.
— Поробен ли си? — попитах го, макар да не бях видял нищо в куплунгите на никой от вукарите.
Той се взря в мен. Събрах всичките си сили и успях да не отклоня очи от неговите.
— Имаш ли дълг към мен? — попита ме.
Не исках да отговарям. Не виждах каква отплата би била достойна. Преглътнах с мъка, пренебрегвайки стомашните сокове в гърлото си.
— Да — смотолевих накрая.
— Не мога да го сторя сам — каза той.
Прозвуча почти тържествено.
Единственото, което зърнах от лицето му, докато ни се нахвърляше, бе маска на омраза и безумен гняв. Всички стреляхме. Релсотронът вдигна вихрушка от мъртва плът. При цялата ни огнева мощ той умря бавно.
Докато обхождахме останалата част от комплекса, не чувствах нищо. Езичника трепереше, но вече не ми пукаше. Мислех само за едно — някой бе сторил това на Владимир. Не знаех как, но добре знаех кой.