Легенди за Драконовото копие
Том втори
ВОЙНАТА НА БЛИЗНАЦИТЕ
Тази книга е посветена на теб, който споделяш пътешествието ни през Крин.
Благодаря ти, читателю, задето крачиш редом с нас.
КНИГА ПЪРВА
Реката тече...
Мрачните води на времето бяха като гигантски водовъртеж около черната мантия на архимагьосника. Носеха го напред през годините заедно с неговите спътници.
Небето се разтвори и стовари огнен дъжд над град Истар, премаза го, наби всеки негов камък в недрата на земята. Водите на морето благосклонно нахлуха и запълниха зейналата празнина. Великият Храм, където върховният свещенослужител все още очакваше боговете да изпълнят молбите му, просто изчезна от лицето на света. Даже най-смелите измежду морските елфи, които поеха риска да се появят в близост до новосъздаденото Кърваво море на Истар, гледаха изумено към мястото, където дотогава бе стоял Храмът. Сега там нямаше нищо друго освен огромна черна яма. Толкова бездънна и така студена им се стори тя, че дори онези от тях, родени, отгледани и живеещи под водата, не посмяха да плуват по-продължително време около нея.
И все пак мнозина из Ансалон изпитваха завист към участта на жителите на Истар. Смъртта им поне бе дошла бързо.
За онези, които оцеляха след унищожението, смъртта щеше да идва бавно, щеше да бъде грозна и ужасяваща — глад, болести, кланета...
Война.
Глава 1
Сънят на Кризания се разпадна на хиляди парчета. Разнеслият се вик бе неочакван и страшен, дрезгав, изпълнен с ужас. В първия момент дори не можа да си даде сметка какво я бе събудило, толкова дълбоко бе заспала. Огледа се объркано и изплашено, като се опитваше да разбере къде се намира и какво бе накарало дъхът ѝ да секне.
Подът под нея със сигурност бе влажен и твърд. Тялото ѝ несъзнателно започна да се тресе от всепроникващия мраз, зъбите ѝ затракаха от студ. Вслуша се напрегнато в непроницаемия мрак и тревожната тишина.
Внимателно издиша и вдиша. Паниката най-сетне я овладя. Отчаяно се опита да придаде форма на тъмнината, да я насели с хора и предмети, ала умът ѝ отказа да се подчини. Съществуваше само лишен от мащаби мрак. Вечен мрак...
После отново чу крясъка и моментално разпозна в него онова, което я бе накарало да се събуди. И макар самият факт, че чуваше звук от човешки глас да бе успокоителен, страхът в него проряза душата ѝ.
Отчаяно, полуобезумяло, тя се опита да надмогне тъмнината, да мисли, да помни...
Имаше някакъв напев, монотонен глас — може би на Рейстлин, — а после и ръцете му около нея. Усещането за прегръдката на вода, отнасяща я надалеч в огромното нищо.
Рейстлин! Кризания протегна разтреперано ръка, ала пръстите ѝ не напипаха друго освен все същия влажен, мразовит камък. След което споменът я връхлетя внезапно и безмилостно. Карамон, промушващ брат си, пробляскващото острие на меча в ръката му... Собствените ѝ думи, докато изричаше защитното заклинание, за да предпази магьосника... Звукът от падналото оръжие.
Само че този вик — това беше Карамон! Ами ако той...
— Рейстлин! — изкрещя ужасено Кризания и опита да се изправи на крака.
Гласът ѝ сякаш потъна безследно в надвисналия мрак. Чувството бе толкова подтискащо, че моментално съжали, че се е обадила. Обгърна раменете си с ръце и започна да трепери от студ. Неволно докосна медальона на Паладин, окачен на врата ѝ. Благотворното въздействие я изпълни със спокойствие.
—Светлина—прошепна тя и като вдигна високо медальона, отправи молитва към бога да разпръсне тъмнината.
От украшението избликна мека светлина и се процеди през пръстите ѝ, отблъсквайки черния воал на мрака, колкото да ѝ позволи да започне да диша спокойно. Тя прехвърли верижката на медальона през косата си и го издигна нагоре. Светлината озари по-ярко пространството около нея. Трябваше да си припомни откъде бе долетял викът.
Бързо огледа почернелите мебели, паяжините, разпръснатите книги, потрошените лавици. Всички тези предмети бяха дори по-плашещи от самата тъмнина, именно тя им бе дала живот. Даде си сметка, че собственото ѝ присъствие грубо нарушава изградения ред на това място.
А сетне викът се разнесе отново.
Обърна се бързо в неговата посока с неудържимо трепереща ръка. Светлината на бога раздроби тъмнината, за да разкрие в ужасяващи подробности две застинали фигури. Едната, облечена в черни одежди, лежеше върху студения под. Над неподвижните ѝ очертания се бе изправил огромен мъж в опръскана с кръв златна броня. Около врата му имаше железен нашийник. Взираше се в мрака с протегнати ръце, разкривена, широко отворена уста и побеляло от ужас лице.