Шестима от послушниците седяха близо един до друг на една от масите. Някои разговаряха, а други учеха в мълчание. Седмият стоеше зад маса в далечния край на помещението. От време на време някой от шестимата вдигаше стеснителен поглед към този самотник и почти веднага бързаше да го сведе, тъй като изглеждаше така, сякаш седмият послушник неизменно се взира към тях.
Самият той намираше ситуацията по-скоро за забавна. По лицето му плъзна едва забележима усмивка. Откъдето и да го погледнеше, Рейстлин не бе имал кой знае колко поводи за веселие през няколкото месеца от престоя си в замъка на Фистандантилус. Дните зад тези стени минаваха бавно. Е, разбира се, беше се оказало съвсем елементарно да поддържа илюзията, за да не позволи на архимагьосника да прозре истинската му самоличност, за да прикрие действителните си възможности и да се превърне в един от групата на глупците, които се надяваха да заслужат доверието на Фистандантилус и да станат негови ученици.
Способността да заблуждава околните с дребни фокуси бе в кръвта му. Всъщност даже се забавляваше от приятното предизвикателство винаги да бъде на крачка пред тях, винаги да ги държи в напрежение. Харесваше му и играта с Фистандантилус. Усещаше, че го наблюдава внимателно. И знаеше съвсем точно какво си мисли великият магьосник — кой беше всъщност този послушник? Откъде взимаше силите, които очевидно горяха някъде дълбоко в него и все пак не можеха да бъдат разбрани?
Понякога даже почти долавяше как Фистандантилус разглежда лицето му, сякаш се чуди дали не го е виждал някъде...
Да, Рейстлин се забавляваше. Ето защо бе доста изненадан, че все пак се е натъкнал на нещо, което в миналото не му бе доставяло голямо удоволствие, най-неприятната част от спомените му — училищните дни.
Лукавият — така го бяха наричали помежду си послушниците в школата на стария му Учител. Не го харесваха и не му се доверяваха. Дори Учителят се страхуваше от него. Младостта на Рейстлин бе преминала твърде безрадостно. Единственият човек, който го приемаше такъв, какъвто е, бе собственият му брат-близнак, Карамон, чиято любов бе до такава степен покровителствена и задушаваща, че понякога омразата на съучениците му се струваше далеч по-приемлива.
А сега, въпреки че презираше тези нещастници, чието единствено желание бе да се подмажат на своя господар, само за да може той накрая да убие един от тях, макар да се наслаждаваше на възможността да си играе и да им доказва превъзходството си, понякога, особено през дългите самотни нощи, Рейстлин усещаше жегване, когато до ушите му долитаха ехтящите звуци от техните разговори или смехове...
Той сърдито си напомни, че всичко това е много далеч от истинските му притеснения. Трябваше да постигне далеч повече. Налагаше се да поддържа концентрацията си, да пести сили. Защото днес бе денят, в който Фистандантилус щеше да избере своя ученик.
"Вие шестимата ще живеете — помисли си Рейстлин. — Всички до един ще си тръгнете от тук и ще ме мразите до края на дните си, без да подозирате, че някой от вас ми дължи живота си!"
Вратата на Учебната зала се отвори със скърцане, което накара шестте облечени в черни роби фигури да трепнат едновременно. Загледан с изкривена усмивка към тях, Рейстлин забеляза как посивялото лице на мъжа, застанал в рамката на вратата, също се набръчква от презрение.
Стъкленият поглед на магьосника обходи всяко лице, докато послушниците нервно свеждаха очи, за да се скрият зад черните си качулки, а ръцете им несъзнателно посягаха към измамната сигурност на магическите компоненти пред тях.
Най-сетне Фистандантилус се обърна и към седмия послушник на отдалечената маса. Рейстлин отвърна на взора му, без дори да помръдне — всъщност кривата му усмивка стана дори по-широка и подигравателна. Веждите на архимагьосника се свъсиха и той ядосано затръшна вратата. Шестимата послушници стреснато вдигнаха глави.
Старецът отиде с провлачена крачка до креслото си и ставите му осезателно изпукаха, докато облегнат на жезъла си се отпусна в него. Съсухрената му ръка несъзнателно се повдигна и улови тежкия медальон, който носеше, а очите му още веднъж огледаха всеки от шестимата млади послушници. Беше странен медальон — един-единствен овален халцедон, инкрустиран в обикновен сребърен обков.