Вече затворил очи и на път да се остави на съня да го погълне, Даламар чу звука от размаха на драконови криле, долитащ през отворения прозорец. Представи си я, възседнала синия си дракон. Шлемът ѝ сияеше под лъчите на луната и...
Даламар!
Мрачният елф стреснато се изправи в леглото. Сънят бе избягал надалеч. Стомахът му се свиваше от ужас. Този така познат глас... Той огледа стаята.
— Шалафи! — произнесе колебливо. Нямаше никой. Постави ръка на челото си. — Просто сън — измърмори.
Даламар!
Този път не можеше да има грешка. Младият послушник се огледа безпомощно, чувствайки как страхът започва да го задушава. Въобще не беше в стила на Рейстлин да играе подобни игрички. А и архимагьосникът се бе върнал назад във времето. Нямаше го от почти седмица и се очакваше да отсъства доста повече. И все пак Даламар познаваше този глас така, както познаваше звука от ударите на собственото си сърце!
— Шалафи, чувам ви — произнесе той, като се стараеше интонацията му да остане непроменена. — Но не ви виждам. Къде...
Както и предполагаш, в момента се намирам в миналото, чирако. Говоря с теб посредством драконовата сфера. Трябва да изпълниш една задача. Слушай ме внимателно. Искам да следваш инструкциите ми дословно. Започвай веднага. Няма време за губене. Всяка секунда е от значение...
Даламар затвори очи, за да се концентрира върху гласа и все пак до ушите му достигаха смеховете, долитащи през прозореца. Започваше фестивал в прослава на настъпващата пролет. Извън портите на Стария град горяха огньове. В светлината младежите си разменяха цветя, а в тъмнината — целувки. Въздухът бе изпълнен с мириса на радост, любов и разцъфнали рози.
Ала ето, че Рейстлин отново 'заговори и мрачният елф не успя да чуе нищо повече. Забрави Китиара. Забрави любовта и пролетта. Просто слушаше, задаваше въпроси, разбираше, а тялото му трептеше като изпъната струна заедно с гласа на неговия шалафи.
Глава 3
Бертрем се разхождаше съвсем бавно из коридорите на Великата библиотека в Палантас. Робата му на библиотекар шумолеше нежно около глезените му, а крачките му отмерваха ритъма на песничката, която си тананикаше. Известно време си беше позволил да наблюдава фестивала през прозорците и сега, додето се връщаше към работата си сред неизброимите томове и свитъци в Библиотеката, в главата му продължаваше да отеква една от дочутите песни:
— Тра-ла-ла — мърмореше си той, без особено да се притеснява, че го прави фалшиво. Гледаше само да не вдига много шум, за да не нарушава надвисналата тишина под сводовете на огромните зали.
Впрочем единствено ехото можеше да се оплаче от пеенето му. Нощно време Великата библиотека се затваряше за посещения. Повечето от библиотекарите — членовете на ордена, отдали себе си на изучаването и поддържането на библиотеката в Палантас, съдържаща колекция от книги, събирана от възникването на Крин — или спяха, или на свой ред се бяха отдали на личните си занимания.
— Та-ра-ла, тра-ла-ла. Очите на любимата са очи на сърна. Та-на-на-на. А аз съм ловец и приближавам... — Бертрем дори си позволи да импровизира няколко игриви танцови стъпки. — Тра-ла-ла. Вдигам лъка и запъвам стрела. — Той зави зад един ъгъл. — Запращам я право в сърцето ѝ... Хей! Кой си ти?
Собственото му сърце едва не скочи в гърлото, когато почти се сблъска с нечия висока, облечена в черно и закачулена фигура, застанала в средата на слабо осветения мраморен коридор.
Натрапникът не отговори. Просто се взираше в него.
Когато най-после успя да се съвземе от уплахата и в общи линии да дойде на себе си, Бертрем се втренчи ядосано в него:
— Нямаш работа тук! Библиотеката е затворена! Да, даже за вас, големите клечки с черни роби. — Той се намръщи и му махна с пухкавата си ръка: — Махай се. Върни се на сутринта и използвай входната врата като всички останали.
— Аз не съм като всички останали — проговори най-сетне непознатият и Бертрем сепнато си даде сметка, че долавя в думите му елфически акцент, макар да ги бе произнесъл на соламнийски. — А колкото до вратите, те са за онези, които не могат да минават през стени. Аз например мога. Мога и други, доста по-неприятни неща.
Бертрем потрепери. Беше сигурен, че човек с подобен безизразен елфически глас, не отправя празни заплахи.
— Ти си мрачен елф — обвини го той, докато мозъкът му отчаяно се опитваше да измисли нещо. Дали нямаше да е по-добре да вдигне тревога? Или направо да започне да вика за помощ?
— Да. — Натрапникът свали качулката си, за да може светлината от сферите, реещи се под високите сводове — личен подарък на Астинус, направен му от магьосниците в Епохата на мечтите, — да очертае по-добре елфическите му черти. — Името ми е Даламар. Служа на...