... Експлозията бе толкова силна, че Равнините на Дергот бяха унищожени. И двете армии просто изчезнаха в огнения вихър. Крепостта Заман се срути, за да оформи възвишението, което днес наричат Черепа.
...Денубис също намери смъртта си. По всяка вероятност и Фистандантилус щеше да загине, но магията му би-
[322,323]
Все по-близо...
Главата му оклюма. Губеше сили бързо. Бе на път да изпадне в безсъзнание. И ето, че от най-закътаното ъгълче на душата му изникна нечия фигура. Не беше облечена в бели дрехи, нито пък носеше меч. Беше дребничко, омърляно човече, а лицето му бе обляно в сълзи.
В ръката си държеше само един умрял... много умрял... плъх.
Карамон се завърна в лагера, точно когато първите лъчи на зората разпръскваха последните нощни сенки по небето. Бяха яздили цяла нощ. Чувстваше се изморен, скован и невероятно гладен.
През последния час го бяха поддържали единствено мислите за топъл огън и добра закуска, а когато лагерът най-сетне се откри пред очите им, устните му се разтегнаха в широка, доволна усмивка. Вече се канеше да забие шпори в корема на коня и да препусне напред, когато нещо го накара да дръпне рязко юздите и да накара яздещите след него също да спрат.
— Какво става там? — попита разтревожено. Всички мисли за храна и почивка бяха изчезнали от ума му.
Гарик поклати глава, не по-малко объркан от него.
Вместо обичайната гледка на дим, издигащ се от утринните огньове и звуците от мърморещи недоволно мъже, готвещи се да поемат всекидневните си задължения, сега пред очите му се разкриваше нещо, което твърде много приличаше на разбунен кошер. Никъде не горяха огньове, хората се щураха безцелно насам-натам или се събираха на малки групички и разговаряха тихо помежду си.
Сетне някой забеляза Карамон и извика развълнувано. Тълпата мигом се втурна към генерала. Гарик издаде пронизителна заповед. Мъжете с него препуснаха и само за няколко секунди около Карамон се оформи жив щит от бронирани тела.
Генералът за пръв път ставаше свидетел на толкова ясно изразена преданост и привързаност към него и за момент сякаш бе лишен от способност да говори. Сетне, леко одрезгавяло и след като прочисти гърлото си, той им нареди да се отдръпнат.
— Не е бунт — изръмжа, като накара коня си да пристъпи напред, докато мъжете с нежелание му правеха път. — Вижте! Никой не е въоръжен. Половината са жени и деца. Но... — Той им се усмихна широко. — Благодаря, че се сетихте.
Очите му гледаха към младия Гарик, който се изчерви от удоволствие, макар и да не сваляше ръка от дръжката на меча.
По това време първите хора от прииждащата тълпа вече достигаха Карамон. Протегнаха се ръце, за да уловят юздите на коня му. Животното изцвили неспокойно и присви уши, готово да си проправи път с копита както го бяха учили, мислейки, че започва битка.
— Отдръпнете се! — изрева войнът, като едва го удържаше. — Отдръпнете се! Да не сте се побъркали? Приличате точно на това, което сте — земеделци! Отдръпнете се веднага! Какво става тук? Къде са началниците на отделения?
— Тук, сър — обади се един от капитаните.
Мъжът се промъкна през струпания народ със зачервено от срам лице. Тълпата сякаш се бе постреснала от виковете на Карамон, защото започваше да се смълчава. Скоро се разнасяше единствено мърморене, докато група стражи опитваха да настигнат капитана.
— Моля генерала да ми прости за всичко туй, сър — каза той в същия момент, в който Карамон скачаше на земята и се опитваше да успокои коня с ласкаво потупване по шията. Животното престана да се бунтува, ала продължаваше да върти очи и да мърда неспокойно с уши.
Капитанът беше на възраст и макар да не бе рицар, все пак имаше трийсетгодишен опит като наемник. Лицето му бе покрито с белези, част от лявата му ръка липсваше и накуцваше силно. В утринната светлина обаче лицето му бе поморавяло, докато се изправяше лице в лице с младия си генерал.
— Съгледвачите ни предупредиха,че идете, сър, ала преди да се добера дотук, тези подивели кучета — той изгледа намръщено тълпата, която отстъпи изплашено — се метнаха към вас, сякаш са видели разгонена кучка. Моля да ми простите — измърмори. — Не че исках да ви засегна, сър.
Карамон се постара да смекчи тона в гласа си:
— Какво стана? — попита той, като поведе умореният си кон към лагера.
Капитанът не отговори веднага, а погледна внимателно към ескорта на генерала.
— Продължавайте напред, мъже — нареди им Карамон, разбрал намека на бившия наемник. — Гарик, погрижи се да подготвят палатката ми.